Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

След малко мойвата изчезна и пет минути по-късно тишината се нарушавате само от свистенето на въдиците, хвърлени отново в морето, и от плясъка на треската и на по-едрите риби, които рибарите набучваха. Беше чудесно да се лови риба. Във водата Харви наблюдаваше сребристата треска, която се придвижваше бавно, на пасажи. Рибите налапваха въдиците, тъй както си плуваха. Законът на Бенкс твърдо забранява повече от една кука на въдица, когато лодките са при Девата или из плитчините на Изток, но лодките бяха така близо една до друга, че дори единичните куки се закачаха и Харви трябваше да се разправя едновременно с един дребен космат човек от Нюфъндлънд, който ловеше от едната му страна, и с един креслив португалец, който беше от другата.

Под водата въжетата се заплитаха много по-лошо, отколкото въдиците. Всеки лодкар беше пуснал котвата си, където на него му се струваше подходящо, и се плъзгаше и гребеше около тази избрана точка. Когато рибата не кълвеше така упорито, на всеки му се искаше да изтегли котвата и да потърси по-добро място, но всеки трети откриваше, че е здраво вързан с четирима-петима свои съседи. Рязането на чуждо въже се считаше за голямо престъпление в областта на Бенкс, но все пак това се случи три или четири пъти през този ден без някакви особени последствия. Том Плат хвана един рибар от Мейн на местопрестъплението и го просна с веслото върху перилото на лодката му. По същия начин Манюел се справи с един свой съотечественик. Но въжето на котвата на Харви беше прерязано, а също и на Пен. Прехвърлиха ги в други помощни лодки, с които закараха на „Тук сме“ рибата от другите лодки. На смрачаване мойвата се събра още веднъж. Настъпи предишната суматоха. Привечер загребаха обратно, за да започнат да солят рибата под светлината на керосиновите лампи, поставени в края на кошарата.

Имаше огромна купчина риба и още докато соляха, заспаха. На следващия ден няколко лодки ловиха риба близо до „Девата“ и Харви, който беше с тях, се взираше надолу във водата към водораслите, покрили тази самотна скала, която се издига почти двадесет стъпки над повърхността. Там треската беше на цели легиони и важно плуваше над кафявите мъхнати водорасли. Когато рибите кълвяха, кълвяха всички заедно. Същото ставаше и когато спираха. Около обяд работата спря и лодките започнаха да търсят развлечение. Ден забеляза приближаването на „Надеждата на Прага“, чиито лодки се присъединиха към компанията. Някой шеговито подхвърли:

— Кой е най-стиснатият във флотата?

Триста гласа отговориха весело:

— Ник Бре-еди! — това звучеше като органова песен.

— Кой открадна фитилите на лампите? — Ден измисли това.

— Ник Бре-еди! — запяха лодките.

— Кой свари супа от солена стръв? — се провикна някакъв непознат клеветник на около четвърт миля разстояние.

Отново последва веселият хор. Не че Бреди беше особено стиснат човек, но така говореха и флотилията се забавляваше до крайна степен с него. След това откриха един рибар с лодка от Труро. Преди шест години го бяха наказали за това, че използувал въдица с пет или шест куки — „нахалник“, така го наричаха из Плитчините. Естествено кръстиха го Джим Нахалника и въпреки че дълго време се беше крил в Джорджис, когато отново се появи, му беше оказана най-висока чест. Завикаха в хор, който напомняше избухване на фишеци.

— Джим! Джим, о, Джим! Джим Нахалника! — Това се харесваше на всички. И когато един роден поет от Бевърли запя песента „Котвата на «Кери Питмън» няма да издържи и за един цент“, която беше съчинявал през целия ден, а по-късно я пееше в продължение на седмици, лодкарите се почувстваха напълно доволни. След това заразпитваха човека от Бевърли какво прави, след като яде боб, тъй като дори поетите невинаги би трябвало да си позволяват това, което им се иска. Всички шхуни и почти всеки лодкар го повтори. Дали някъде наблизо имаше някой немарлив или нечист готвач? Лодките запяха за него и за храната му. Дали той не беше сбъркал нещо? На флотилията всичко беше разказано от край до край. Може би някой беше откраднал тютюна на другаря си? За това се разправяше навсякъде и името му преминаваше от вълна на вълна. Непогрешимото чувство на Диско, пазарската лодка на Дългия Джек, продадена преди много години, момичето, по което въздишаше Ден — на това място Ден, разбира се, се ядоса, — лошият късмет на Пен с котвите, възгледите на Солтърс за торенето, хубавите корабни макети, които Манюел майстореше, и това, че Харви държеше веслата по женски — всичко беше описано до най-малки подробности. Около тях мъглата се стелеше на сребърни талази, в тях проблясваше слънцето и гласовете им ехтяха като гласове на невидими съдии, произнасящи присъди.