Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

Лодките кръстосваха надлъж и шир, ловяха риба, разпиляваха се, докато излезе мъртво вълнение. Тогава се раздалечиха за по-голяма безопасност. Някой се обади, че ако мъртвото вълнение продължи, Девата ще се сгромоляса. Един дързък голуеец, който беше дошъл тук с племенника си, не повярва, вдигна котва и стигна с гребане до самата скала. Много гласове им викаха да се върнат обратно, а други ги насърчаваха да останат там. Големите вълни с гладки гърбове минаваха на юг, издигаха лодката високо, високо в мъглата и после отново я отпускаха в надиплената вода, която я притегляше навътре, и там лодката се завърташе около котвата си на една-две стъпки от скритата скала. Това беше игра със смъртта, сякаш предизвикваха съдбата. Рибарите наблюдаваха в неловко мълчание. Най-после Джек не издържа, настигна земляците си и тайно преряза въжето им.

— Не чувате ли, като ви викаме? — скара им се гой. — Дърпайте, дърпайте, за да се спасите, нещастници! Гребете!

Мъжете ругаеха и се опитваха да спорят, но лодката ги отнесе. Следващата голяма вълна ги отхвърли по-високо и те се забавиха малко като човек, който се препъва в килим. В същото време всички, които наблюдаваха, изреваха в хор. Девата полетя нагоре на няколко акра от водата, пенестобяла яростна. Страховита картина над плитчините! После отвсякъде горещо поздравяваха Дългия Джек. Голуейците не смееха да проговорят.

— Не беше ли красиво? — възкликна Ден, който се въртеше като малко тюленче у дома си. — Такива вълни се редуват на всеки половин час, за да може да се набере голяма вълна. На какъв интервал се движат, Том Плат?

— На всеки петнайсет минути, и то точно на минутата. Харв, ти стана свидетел на най-голямото събитие на Бенкс, а ако не беше Дългия Джек, щеше да видиш жертви.

Откъм мястото, където мъглата беше по-гъста, се чуха весели гласове. На шхуните забиха камбани. Един голям барк си пробиваше внимателно път през мъглата. Ирландците го посрещнаха с ревове и крясъци:

— Заповядай при нас, мила!

— И тези ли са французи? — запита Харви.

— Не виждаш ли? Лодката е от Болтимър. Трепери от страх. Ще ги накараме да съжаляват, че са дошли дотук. Предполагам, че шкиперът й за първи път се среща с толкова голяма флотилия.

Баркът беше черен, напет осемстотинтонен. Главното му платно висеше закачено с клуп, а марселът му потропваше нерешително от слабия вятър, който ги носеше напред. Баркът е най-нежното от всичките деца на морето и този висок, изпълнен с неувереност кораб, с прикрепена фигура на носа, боядисана с бяла и златна боя, изглеждаше смутен, объркан, също като жена, повдигнала полите си, за да пресече кална улица, под подигравателните подвиквания на хулиганите. Положението на барка беше точно такова. Французите знаеха, че се намират близо до Девата, слушаха подвикванията около себе си и опипваха пътя си. Ето една малка част от това, което танцуващите наоколо лодки й подмятаха:

— Каква Дева? За какво говорите? Та това е неделна утрин в Льо Хейв. Върнете се у дома си да изтрезнеете.

— Връщайте се, костенурки такива! Върнете се и предупредете, че идваме след вас.

Половин дузина гласове говореха едновременно в хармоничен хор, докато кърмата пропадаше надолу е люлеене и пръскаше мехури в браздите между вълните.

— Дръж здраво! Дръж здраво да спасиш кожата си! Сега си на върха.

— Надолу! Право надолу! Пусни всичко!

— Всички на помпите!

— Свали кливера!

В този момент шкиперът загуби контрол над нервите си и започна да ругае. Ловенето на риба беше преустановено моментално, за да му отговорят, и тогава той научи много любопитни факти за барка си и за следващото пристанище, където щеше да се отбие. Питаха го дали е застрахован и откъде е откраднал котвата си, тъй като, казваха те, тя принадлежала на „Кери Питмън“. Нарекоха лодката му кална гемия и го обвиниха, че изхвърля боклук, за да изплаши рибата. Предложиха му да го изтеглят и да го закарат при жена му, а един безочлив младеж се плъзна почти под извитата и задна част на кораба, удари по стената с разперена длан и изрева:

— Веднага се омитайте!

Готвачът изпразни една кофа пепел над него, а онзи в отговор му запрати рибени глави. Екипажът на барка хвърляше парченца въглища от камбуза, а лодкарите заплашиха, че ще се качат на борда и ще „откъртят горната му палуба“. Ако се намираше в истинска опасност, щяха да го предупредят веднага, но като го видяха, че се отправя към Девата, те най-пълноценно използуваха възможностите си. Шегите престанаха, когато откъм скалата отново долетя рев, половин миля откъм наветрената страна. Измъченият барк спусна всички платна и лодките разбраха, че си отива посрамен.