Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

— А сега — рече Пен и пое дълбоко въздух, като че ли имаше намерение да проповядва. — А сега изправеното тяло се сви като сабя, пъхната в ножницата, светлината излезе от блесналите му очи, гласът му се превърна отново в обичайното слабо хихикане. — А сега — каза Пенсилвания Прат, — смятате ли, че е много рано за една игра на дама, господин Солтърс?

— Да, да, точно това щях да предложа сам — бързо извика Солтърс. — Това надмина всичко, Пен, как можеш да прочетеш какво става в главата на човек.

Малкият човек се зачерви и кротко последва Солтърс.

— Вдигай котва! Бързо! Давайте да се махаме от това проклето място — извика Диско. Никога заповедта му не беше така бързо изпълнявана.

— Какво, по дяволите, мислиш, че означава всичко това? — запита Дългия Джек, докато отново си пробиваха път, потни, мокри до кости, удивени.

— На мен ми се струва така — обади се Диско от щурвала, — така: видяха сметката на „Джени Кушмън“…

— Но той, ние видяхме как един от тях мина оттук — изхълца Харви.

— И това, разбира се, като че ли върна Пен на брега, изхвърли го, струва ми се, чак в Джонстаун и той си спомни, че е Джейкъб Болър и всичко останало. Докато успокояваше Джейсън, нещо го извисяваше. Но после, понеже е слаб, тези устои се снишиха и изчезнаха. Умът му отново се замъгли и сега е пак в морето. Така ми се струва.

Всички решиха, че Диско е напълно прав.

— Ако Пен беше останал Джейкъб Болър — забеляза Дългия Джек, — това щеше да съсипе Солтърс. Забелязахте ли изражението на лицето му, когато Пен попита кой се е грижил за него през всичките тези години? Как е, Солтърс?

— Спи като мъртъв. Заспа сякаш е дете — отговори Солтърс, движейки се на пръсти. — Разбира се, ще яде чак когато се събуди. Срещали ли сте някога такъв талантлив проповедник? Той изтръгна завинаги младия Оли от морето. Така поне вярвам. Джейсън се гордееше страшно много с момчето си и през цялото време ми се струваше, че това е наказание за преклонението му пред идоли.

— Има и други като него — промърмори Диско.

— Но това е различно — бързо отвърна Солтърс. — Пен не е толкова зле. Аз само изпълнявах дълга си към него.

Тези гладни мъже чакаха цели три часа, докато Пен се появи отново, напълно успокоен, забравил всичко. Вярваше, че станалото е било само лош сън. После запита защо всички са така мълчаливи, но те не можеха да му отговорят.

През следващите три-четири дни Диско използуваше безмилостно всички на борда. Когато не можеха да излизат в морето за риба, изпращаше ги в трюма, за да подреждат запасите на кораба така, че да остане повече място за рибата. Те подредиха стоката на куп от стената на кабината до плъзгащата се врата зад печката на бака. Диско им показа изкуството да подреждат товара така, че шхуната да се движи най-бързо. Екипажът беше непрекъснато зает и духовете на всички се успокоиха. Дългия Джек гъделичкаше Харви с края на въжето, тъй като според голуееца той бил „тъжен като болна котка за нещо, което не може да се промени“. В тези мрачни дни Харви размишляваше за много неща и изповяда на Ден мислите си. Двамата с Ден се укротиха до такава степен, че дори вече искаха разрешение да си вземат от пържената риба, вместо да крадат тайно.

След около седмица двамата за малко не обърнаха „Хети С.“ с един безразсъден опит да прободат акула със стар нож, привързан за прът. Животното настървено се блъскаше в лодката и очакваше да му подхвърлят дребна риба. И за тримата в лодката беше истинско щастие, че се измъкнаха живи.

Най-накрая, след играта на „сляпа баба“ в мъглата, една сутрин Диско извика надолу към бака:

— Бързайте, момчета! Стигнахме до града!

До края на живота си Харви не би могъл да забрави картината, разкрила се пред очите му. Слънцето, което не бяха виждали почти цяла седмица, се показа на хоризонта и хвърли ниски червени отблясъци върху платната на три флотилии закотвени шхуни — една на север, една на запад и една на юг. Трябваше да има стотина кораба от най-различен вид и направа. По-далеч беше хвърлил котва и един френски кораб с правоъгълни платна. Всички те се полюшваха, като че ли се навеждаха и си правеха взаимно реверанси. От всяка шхуна се спускаха лодки като пчели от препълнен кошер и глъчката от гласовете, тракането на въжета и скрипци, плясъкът на веслата се носеше надалеч. Платната бяха с най-различни цветове — черни, перлено сиви и бели. Когато слънцето се възкачи на хоризонта, откъм мъглите на юг изникнаха още много лодки.