Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

— Продължавай да звъниш — предаде я той на Харви. — Струва ми се, че чувам нещо. И ако има някой наблизо, аз трябва да си бъда на мястото.

До тях достигна съвсем слабо звънтене. Като че ли мъглата притъпяваше звука му. В паузите Харви долавяше приглушения вой на сирена на презокеански кораб, а той вече достатъчно добре познаваше Бенкс, за да разбере какво можеше да означава това. Беше му малко неприятно, че си спомни за едно момче с дрехи от червено трико — той вече се отнасяше към скъпите блейзери с цялото презрение на един рибар — и как това необразовано, буйно момче веднъж беше казало, че ще бъде „голям удар“, ако параходът потопи някоя рибарска лодка. Това момче имаше самостоятелна кабина, баня с топла и студена вода и всяка сутрин прекарваше по десет минути, за да си избере меню от листа с позлатени краища. И същото това момче, не, неговият много по-голям брат — в четири часа в неясната утрин, облечен в мокра, шумяща мушама, биеше отчаяно камбаната, много по-малка от онази, с която стюардът звънеше за закуска на парахода. Някъде съвсем наблизо деветметров корабен нос се бореше със скорост двадесет мили в час! Най-много го огорчаваше мисълта, че там горе хората спяха в тапицираните си кабини и никога нямаше да научат, че рано сутринта са потопили лодка. Затова Харви биеше камбаната с всички сили.

— Да спрат за малко проклетото си витло — измърмори Ден и наду тръбата на Манюел, — за да спазят закона. Това все пак ще ни подейства успокоително, когато се намерим на дъното. — Слушай! Става лошо.

— Ау-у-у-у-у-у-ху-у-у-у-у-у-хуп! — продължаваше сирената. — Уингълтингълтинк — по-нататък. — Гра-ух! — ехтеше тръбата. Морето и небето се сливаха в млечната мъгла. Тогава Харви почувства, че нещо огромно се движи наблизо. Вдигна глава и погледът му запълзя нагоре-нагоре към мокрия нос, който се извисяваше като скала точно над шхуната. Пред блестящия корпус с цвят на сьомга водата леко се въртеше, виждаше се дългата стълбица от римски цифри XV, XVI, XVII, XVIII и така нататък, които показваха степента на потъването на носа. Корабът се накланяше напред и назад със съскане, което смразяваше сърцето, после цифрите изчезнаха, редицата на илюминаторите с месингови рамки мина наблизо, кълбета пара обвиха безпомощно вдигнатите ръце на Харви. Струя гореща вода бушуваше покрай перилото на „Тук сме“. Малката шхуна се мяташе и тресеше във водовъртежа. След миг кърмата на презокеанския параход изчезна в мъглата. Харви чувстваше, че ще му прилошее или ще припадне, или и двете, когато чу тупване като от падащо върху тротоар тяло. Нечий далечен глас, като от телефонна слушалка, проплака:

— Спрете! Потопихте ни!

— Ние ли сме? — На Харви спря дъхът.

— Не! Една шхуна ей там! Звъни. Ще отидем да видим какво става — каза Ден и спусна лодка.

След половин минута всички, с изключение на Харви, Пен и готвача се хвърлиха в лодката и заминаха. Изведнъж дървената предна мачта на някаква шхуна се счупи с трясък точно отсреща и мина покрай носа, като че ли искаше да я приберат. След нея във водата се носеше човек с лице надолу, облечен в сини дрехи, но той не беше цял. Пен пребледня и задържа дъха си с цъкане. Харви отчаяно — блъскаше камбаната от страх, че и те ще бъдат потопени всяка минута, и подскочи при сигнала на Ден, когото екипажът се завърна.

— Обърнали „Джени Кушмън“ — извика Ден истерично. — Срязали я точно наполовина, минали отгоре й и я потопили. Няма и четвърт миля оттук. Татко взе стария. Не намерихме никой друг, а там бил и синът му. Ох, Харв, Харв, страшно нещо! Не мога да го понеса! Видях… Той хвана главата си с ръце и захълца, докато другите изтегляха един белокос човек на борда.

— Защо ме спасихте? — изохка непознатият. — Диско, защо трябваше да ме взимате?

Диско сложи тежката си ръка върху рамото му, тъй като човекът гледаше диво, устните му трепереха, докато се взираше в непознатия екипаж. Изведнъж Пенсилвания Прат, който понякога беше Хейскин, Рич или Мак Вити, когато чичо Солтърс забравяше името му, заговори. Изражението на лицето му се промени от лице на глупак в изражение на възрастен мъдър човек. Той изрече със силен глас: „Бог дал, бог взел; да бъде благословено името господне! Аз бях — аз съм свещеник! Проповядвам евангелието. Оставете го на мене.“

— А, така ли? — рече човекът. — Тогава се помоли синът ми да се върне при мене. Помоли го да върне шхуната ми, която струва девет хиляди долара, с четирийсет и пет тона риба на борда. Ако не бяхте ме взели, жена ми трябваше да отиде да работи, за да изкара хляба си, и нямаше никога да разбере какво се е случило. А сега трябва аз да й разкажа всичко.