Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

— На трийсет и пет мили юг-запад-юг от Кейп Клиър — казал търговецът, — ако това представлява някакво утешение за вас.

Коунън подскочил отведнъж цял метър и половина, така твърдеше готвачът.

— Не може да бъде! — извикал той безочливо. — За какъв ме вземате? На трийсет и пет мили от Кейп Клиър и на четиринайсет дни от Бостън! Боже мой! Това е истински рекорд и ако е истина, значи майка ми е на луната. Само си помислете! Колко са нахални! И както виждате, той също не разглеждал нещата отделно.

— В екипажа му повечето хора били от Корк и Къри, с изключение на един от Мериленд, който искал да се зърне обратно, но те го нарекли бунтовник и продължили със старата „Марила“ нататък. Прекарали още една хубава седмица. На връщане пътували трийсет и два дни, наложило се да се преборят отново с Бенкс. Есента наближавала, храната се свършвала, затова Коунън върнал кораба обратно в Бостън без никакъв улов.

— А фирмата как приела това? — запита Харви.

— Какво да направят? Рибата била в морето, а Коунън на кея и разправял за рекордното си пътешествие на изток! Били доволни, но всичко това се случило, защото не държали рома и екипажа отделно. Това е първото. На второ място объркали посоките. Такъв беше Коунън, навигаторът, мир на праха му! Той беше сбъркан човек.

— Веднъж пътувах с „Люси Холмз“ — започна Манюел с мекия си глас. — В Глостър обаче не ни приеха рибата. Е, и какво? Не ни дават цена. Наложи се отново да прекосим морето. Най-после решихме да я продадем, на когото намерим. По едно време, като задуха, нищо не се вижда. Е, и какво? Задуха още повече, спускаме се надолу, носим се като вихър, но никой не знае накъде. След известно време видяхме земя. Стана много горещо. И ето ти двама-трима негри в една лодка. Е, и какво? Питаме ги къде сме, а те, какво мислите, че казват?

— Канарските острови — реши Диско след малко, а Манюел поклати глава и се усмихна.

— Бланко — продължи Том Плат.

— Не, още по-лошо. Бяхме на юг от Безагос, а лодката била от Либерия! И така чак там си продадохме рибата. Не беше лошо. Е, и какво?

— С шхуна може ли да се отиде чак до Африка? — попита Харви.

— Ако има някакъв смисъл, то е да заобиколиш нос Хорн, стига да имаш достатъчно храна — отговори Диско. — Баща ми тръгнал с лодката си, а тя била нещо около петдесет тона, мисля, че се казваше „Рупърт“. С нея той стигнал чак до ледените планини на Гренландия през същата година, когато половината от флотата ни се беше втурнала да лови треска. На всичко отгоре той взел и майка ми със себе си — предполагам, за да й покаже как се печелят пари. Ледовете не им позволили да се върнат. Роден съм при Диско 10 10 Диско — остров на запад от Гренландия. — Б.пр. . Нищо не си спомням оттогава, разбира се. Върнали сме се през пролетта, когато ледът започнал да се топи. Кръстили ме на името на този остров. Лош номер са изиграли на бебето, но на човек е отредено да греши през целия си живот.

— Да, да! — каза Солтърс, поклащайки глава. — Всички грешим и да ви кажа на вас, двете момчета тук, че когато направите грешка, а вие не правите по-малко от стотина на ден, трябва да си признавате като мъже.

Дългия Джек намигна така, че всички забелязаха, освен Диско и Солтърс, и инцидентът беше приключен.

Движеха се на север от стоянка на стоянка, лодките излизаха почти всеки ден, придвижваха се към източния край на Гренд Бенк, където водата беше дълбока тридесет-четиридесет сажена, и ловяха риба непрекъснато.

Точно тук Харви се запозна със сепията, която е може би най-добрата стръв за треската, но е твърде непостоянна в настроенията си.

Една тъмна нощ Солтърс се развика „сепия!“ и ги разбуди. Всички се втурнаха на палубата и в продължение на час и половина приготвяха въдиците си за сепия — парче олово, боядисано червено, с игли в долния му край, подредени в кръг, наклонени назад като ребрата на полуотворен чадър. По някаква неизвестна причина сепията обича да се обвива около иглите и така я изтеглят, преди тя да може да се освободи от тях. Но когато напуска дома си, тя изхвърля струи вода, а след това изпуска течност, тъмна като мастило в лицето на този, който я пленява. Беше много интересно да се наблюдава как хората въртяха главите си, за да избягнат струята. Когато суетнята свърши, те бяха черни като коминочистачи. На палубата обаче имаше цяла купчина прясна сепия. Голямата треска си мечтае за малко лъскаво парченце сепия, кацнало като мустаче на върха на куката за стръв. На следващия ден уловиха много риба и срещнаха „Кери Питмън“, на която с викове съобщиха за късмета си. Онези отсреща им предложиха да купят от сепията, даваха седем трески за голяма сепия, но Диско не се съгласи на такава цена. „Кери“ изведнъж застана мрачно на подветрената си страна и хвърли котва на една миля разстояние с надеждата, че сами ще могат да уловят нещо.