Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

— Добре — оправдаваше се Солтърс, който чувстваше, че до известна степен честта му беше накърнена. — Това не е моя работа.

— И точно тук — намеси се Том Плат, навикнал към дисциплина и етикет, — точно тук, Диско, трябваше да го спреш, когато усети, че разговорът ще вземе такава насока, каквато не трябва.

— Зная, но така стана — съгласи се Диско, като видя, че му оставаше само честното оттегляне от битката за достойнство.

— Да, точно така — добави Солтърс. — Ти си шкиперът тук. И аз с готовност щях да спра само при един твой намек, и то не от някакво убеждение, а за да дам пример на тези две наши проклети момчета.

— Нали те предупредих, Харв, че ще стигнат и до нас. Винаги са виновни тези проклети момчета. Но за нищо на света не бих пропуснал тази сцена — прошепна Ден.

— И все пак за всичко си има време и място — възрази Диско и светлината на новия аргумент проблесна в очите на Солтърс, докато тъпчеше лулата си с тютюн.

— За да бъдат ясни нещата, трябва да се използува силата на добродетелта — отново се намеси Дългия Джек в стремежа си да усмири бурята. — Тъкмо до това се стигна, когато Стейнинг от „Стейнинг и наследници“ изпрати Коунън за шкипер на „Марила Д. Кун“ вместо капитан Нютън. Там той хвана ревматизъм и не можеше да ходи. Ние го наричахме Коунън, навигатора.

— Ник Коунън не изкарваше и една нощ на борда без половинка ром до себе си — сега Том Плат поде разговора. — Той се въртеше около един пансион за моряци в Бостън и молеше бога някой да го направи капитан на влекач според заслугите му. Сем Кой, който живееше на Атлантик авеню, му осигури безплатен пансион за една година заради приказките му. Коунън навигаторът! Тц-тц! Но от петнайсет години не е сред живите, нали?

— Май че от седемнайсет. Умря онази година, когато „Каспар Мак Вий“ беше построен, та и той не успяваше да задържи нещата отделно. Стейнинг го взе по същата причина, поради която крадецът грабва горещата печка — тъй като нямаше никой друг този сезон. Всички бяха излезли към плитчините и Коунън събра екипажа, който му попадна. А ром колкото щеше! Можеше да потопи „Марила“ с цялата му застраховка, така го бяха натоварили. Като тръгнаха от Бостънското пристанище за Гренд Бенк, ги подхванал силен северозападен вятър, а всички моряци се налели до козирката. Но провидението бдяло над тях, тъй като на вахта били оставили един дявол, дяволът дърпал въжетата, докато те пресушили цяла бъчва, пълна с ром. Така карали около една седмица, толкова си спомняше Коунън. (Как не мога да я разкажа тая история като него!) През цялото време вятърът веел като стара слава, а „Марила“ — тогава било лято, сложили й нова стенга, и така се спасили. След това Коунън взел квадранта в треперещите си ръце, известно време си блъскал пияната глава над картата, помислил, че се носят славно към остров Сейбъл, но нищо не казал. Тогава отворили още едно буренце и известно време пак престанали да изчисляват каквото и да е. След като бостънските светлини не се виждали повече, „Марила“ изобщо не успяла да се обърне по вятъра и затова все се въртяла на една и съща страна. Не се виждали никакви водорасли, не летели никакви чайки, не се забелязвали никакви кораби. Изведнъж осъзнали, че вече пътуват цели четиринадесет дни и се усъмнили, че са стигнали Бенкс. Измерили дълбочината и тя се оказала шейсет сажена.

— Ето, виждате ли ме — казал Коунън. — Така е всеки път с мене. Доведох ви право на Бенкс, а когато дълбочината стане трийсет сажена, ще можем да си отпочинем. Така е с Коунън навигатора!

— Когато следващия път измерили дълбочината, се оказало, че е деветдесет сажена. Коунън казал: „Или въжето се е разтегнало, или дъното на Бенкс е потънало.“

— Отново започнали да мерят, но били в такова състояние, че сметнали за по-разумно да седнат на палубата и да преброят възлите, но взели, че ги объркали. „Марила“ се носела напред. Изведнъж насреща им се задал някакъв малък търговски кораб и Коунън се обърнал към собственика:

— Да сте видели наоколо рибарски лодки? — попитал той, както обикновено правят рибарите.

— Много ги има около ирландския бряг — отговорил търговецът.

— А-а! Я се махай оттук — изругал Коунън. — Какво общо имам аз с ирландския бряг?

— Тогава какво търсиш насам? — запитал го на свой ред търговецът.

— За бога! — извикал Коунън. Той винаги възкликваше така, когато нещо лошо се случеше, а също и когато не се чувстваше добре. — За бога! Къде се намирам?