Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

— Как стана така, че не моят френски, а твоите мимики свършиха работа? — запита Харви, докато разпределяха разменената стока сред екипажа на „Тук сме“.

— Разговор със знаци! — изсмя се силно Плат. — Да, разбира се, това беше разговор с мимики, много по-стар език от твоя френски. Френските кораби са натъпкани с франкмасони, затова.

— А ти франкмасонин ли си?

— Така изглежда, нали? — отвърна редовният войник, пълнейки лулата си, а пред Харви изникна още една морска загадка, върху която щеше да размишлява.

Харви най-много се удивляваше на безгрижието, с което някои кораби се лутаха сред необятния Атлантически океан. Рибарските лодки, както казваше Ден, бяха зависими от учтивостта и способностите на съседите си, а от параходите би трябвало да се изисква много повече. Веднъж в продължение на три мили ги преследваше голям товарен кораб, натъпкан чак до горната палуба с рогат добитък, от който се разнасяше остра миризма на обор. Някакъв офицер възбудено викаше през рупора, докато корабът стърчеше безпомощно над водата. Диско направляваше „Тук сме“ откъм подветрената страна и постави шкипера на мястото му:

— Откъде се взехте? За никъде не сте. Скитници — скотовъдци! Само замърсявате пътя в открито море, без изобщо да се съобразявате с тези, които са край вас. Очите ви са останали в чашките за кафе вместо на глупавите ви глави.

При тези думи шкиперът се разлюля върху мостика и каза нещо по адрес на очите на Диско.

— От три дни не сме мерили дължината и ширината. Нима предполагате, че можем да се движим като слепи? — извика той.

— А-а-а, аз мога — му отговори Диско. — Какво е станало с лота ви? Да не сте го изяли? Не усещате ли миризмата на брега или вонята при вас е по-силна?

— С какво ги храните, ей? — запита чичо Солтърс с напрегнато сериозно изражение, тъй като миризмата на обор събуди фермера у него. — Казват, че при такива пътувания животните много отпадат. Не ми влиза в работата, но нещо ми подсказва, че кюспето се е надробило и е напръскало…

— Гръм да те порази! — извика говедарят, облечен в червени дрехи, който стоеше встрани. — От коя лудница са пуснали тоя тип с бакенбардите?

— Млади човече! — започна Солтърс, застанал сред такелажа. — Искам да те предупредя, преди да продължиш, че аз съм…

Офицерът на мостика повдигна кепето си с подигравателна учтивост.

— Извинете ме — каза той, — но аз попитах за местоположението си. Ако тази космата селска муцуна благоволи да си затвори устата, то кривогледият моряк може би би могъл да ни осветли.

— Солтърс, пак ме направи за посмешище — разсърди се Диско. Тъй като не понасяше подобни разговори, извика на шкипера данните за местоположението му и пусна шхуната в ход, без да продължи лекцията.

— Изглежда, че на тази лодка има само побъркани — обади се шкиперът и хвърли към шхуната вързоп вестници.

— От всички проклети глупаци около тебе, Солтърс, онзи и целият му екипаж са най-големите, които някога съм виждал — крещеше Диско, докато „Тук сме“ се отдалечаваше. — Тъкмо щях да му кажа, че се мотае насам като загубени ти се намеси с глупавото си фермерство. Не разбираш ли, че нещата са различни?

Харви, Ден и другите стояха назад и си подмигваха весело. Диско и Солтърс се караха сериозно чак до вечерта. Солтърс доказваше, че кораб, натоварен с добитък, е нещо като обор, плаващ в сините води, докато Диско настояваше, че дори да е така, приличието и рибарската гордост изискваха той да „отделя нещата“. Сърдитият шкипер накара екипажа да се почувства потиснат за известно време, но след вечеря Дългия Джек, който слушаше мълчаливо, наруши мълчанието на масата:

— Защо, по дяволите, трябва да се тревожим за какво щели да разправят за нас? — запита той.

— Ще разнасят тая история с години, това е всичко — отговори Диско.

— Със сол, разбира се — обади се Солтърс, който все още не искаше да отстъпи и се беше вдълбочил в селскостопанските новини на един стар нюйоркски вестник.

— Много е обидно за мене — продължи шкиперът.

— Аз гледам на работата другояче — каза Дългия Джек миролюбиво. — Слушай, Диско! Дали тази загубена в мъглата лодка днес би срещнала някого другиго и ако предположим, че срещнеше, дали онези биха им казали местоположението. Искам да кажа, че ако не бяха ни срещнали, каквито са „интелигентни“, в такова море щяха да се отклонят. Забрави ги. Но те, разбира се, няма да забравят. Това беше най-странният разговор, който сме имали някога. — Ден ритна Харви под масата, а Харви се задави, докато пиеше от чашата.