Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

— Къде са мачтата и платното? — запита Харви, чиито ръце започнаха да се изприщват.

Ден се засмя.

— Рибарските лодки нямат платна. Трябва да се гребе, но не много силно. Не ти ли се иска да имаш такава лодка?

— Сигурно баща ми би могъл да ми купи една-две такива, ако поискам — отговори Харви. — Досега той беше твърде зает, за да помисли за семейството си.

— Така е. Забравих, че баща ти е милионер. Но ти вече не се държиш като милионерче. А лодката, снаряжението — говореше Ден, като че тя беше китоловна лодка, — струват много пари. Мислиш ли, че баща ти би ти дал лодка — така, само за забавление?

— Не бих се учудил. Това може би е единственото нещо, за което не съм го молил.

— Сигурно скъпо излизаш на вашите! Не плъзгай така, Харв. Трябва да гребеш накъсо, защото морето никога не е съвсем спокойно…

Трас! Веслото удари Харви под брадичката и го събори назад.

— Тъкмо това щях да ти кажа. Аз също трябваше да се науча. Когато започнах, бях едва на осем години.

Харви отново зае мястото си намръщен, тъй като челюстта го болеше.

— Няма смисъл да се ядосваш, казва татко. Той казва, че ако правим грешки, ние сме си виновни. Нека да опитаме тук. Манюел ще ни стори малко място.

„Португалецът“ се люлееше над водата цяла миля напред, но когато Ден изправи едното весло, той размаха лявата си ръка три пъти.

— Трийсет сажена (петдесет и пет метра) — каза Ден, нанизвайки солена мида на куката. — Вземи въдицата. Слагай стръвта като мене, Харв, и внимавай да не я оплетеш.

Въдицата на Ден излетя много преди Харви да успее да усвои тайната на нанизването на стръвта и да метне своята във водата. Лодката се носеше леко по вълните. Нямаше смисъл да се хвърля котва, докато не се намери удобно място.

— Идваме! — извика Ден и по раменете на Харви се посипаха пръски. В същия миг една голяма треска плесна и удари отстрани лодката. — Голяма е, Харви, много голяма. Под ръката ти е! Бързо!

Очевидно не ставаше въпрос за рупора, затова Харви подаде чука на Ден, който ловко зашемети рибата, преди да я изтегли в лодката, и дръпна куката с късата дървена пръчка, която наричаше „моряшка пръчка“. Тогава Харви почувства подръпване и започна да тегли старателно.

— Недей, това са ягоди! — извика той. — Гледай!

Куката се беше заплела в китка ягоди — от едната страна червени, а о другата бели, съвършена имитация на този земен плод, с изключение на това, че нямаха листа и че цялото стъбло беше тънко и грапаво.

— Не ги пипай! Недей…

Предупреждението дойде твърде късно. Харви ги беше хванал с куката и им се възхищаваше.

— Ох! — той нададе вик и пръстите му се сгърчиха, като че ли беше сграбчил сноп коприва.

— Сега знаеш какви са ягодите на дъното. Татко казва, че нищо, освен риба не се пипа с голи ръце. Хвърли ги настрани и сложи стръв. Не се зазяпвай, това няма да ти помогне. Всичко се отразява на надницата.

Харви се усмихна при мисълта за десетте долара и половина на месец и се чудеше какво би казала майка му, ако го видеше как виси над перилото на една рибарска лодка по средата на океана. Тя изживяваше мъчително разходките му до езерото Саранак и между другото Харви си спомни съвсем ясно как се забавляваше с притесненията й. Изведнъж въдицата се размърда в ръцете му и го ожули през плетените ръкавици.

— Голяма е, дай й място, защото е силна — извика Ден. — Ще ти помогна.

— Не, недей — озъби се Харви, като потегли въдицата. — Това е първата ми риба. Да не е кит?

— Сигурно е камбала. — Ден погледна надолу във водата и приготви големия чук за всеки случай. Нещо бяло и кръгло проблясваше в зелената вода. — Залагам си заплатата и дела, че тежи над петдесет кила. Сам ли си решил да я изтеглиш?

Кокалчетата на Харви се бяха разранили и разкървавили, тъй като ги беше ударил в перилото, лицето му придоби тъмночервен цвят от прекомерна възбуда и напрежение; целият беше потен и полузаслепен от взиране в осветените от слънцето вълнички, които кръжаха бързо около движещата се въдица. Момчетата се измориха преди камбалата, която имаше предимство през следващите двадесет минути. Най-после огромната риба беше извадена и прибрана в лодката.

— Първият ти късмет — каза Ден, избърсвайки челото си — Случва се веднъж на сто пъти.

Харви загледа нашарената със сиви петна риба с неописуема гордост. Беше виждал подобни риби много пъти на мраморни плочи в магазините, но никога не му бе идвало на ум да попита как са дошли там. Сега вече знаеше. Всяко мускулче на тялото го болеше от умора.