Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

— Той не може ли да говори? — прошепна Харви.

— Не особено. Не зная да може. Езикът му е много странен. Идва от вътрешността на Кейп Бретон, там, където селяните говорят истински шотландски. Кейп Бретон е пълен с негри, които са се преселили там по време на нашата война и говорят като селяните със силен шотландски акцент.

— Това не е шотландски — отбеляза Пенсилвания. — Това е галски. Четох за това в една книга.

— Пен чете много. Почти всичко, което казва, е истина — освен когато брои рибата, нали?

— Баща ти дава ли им да кажат колко са хванали, без да ги броят? — запита Харви.

— Да, защо не. Какъв смисъл има някой да излъже за няколко стари риби.

— Имаше един, който лъжеше за улова си — обади се Манюел. — Лъжеше всеки ден. Лъжеше, че има пет, десет, двайсет и пет риби повече.

— Къде беше това? — попита Ден. — Не е някой от нашите.

— Французин от Ангий.

— А! Тия французи от западния бряг изобщо не броят. Имат си причини — не умеят да броят. Ако ти попадне някоя от меките им куки, Харви, ще разбереш защо — каза Ден със страшно презрение.

— Винаги повече и никога по-малко, всеки път, когато солим — изръмжа Дългия Джек надолу към люка и „втората смяна“ веднага се покатери горе.

Сенките на мачтите и на главното платно, което никога не свиваха, се люлееха насам-натам върху палубата, осветена от лунните лъчи, и рибата на кърмата грееше като купчина сребро. В трюма се чуваше тропотът от стъпките на Диско Трууп и Том Плат, които се придвижваха сред каците със сол. Ден подаде на Харви една вила и го поведе към края на грубата маса, където чичо Солтърс вече барабанеше нетърпеливо с дръжката на ножа.

— Ще идеш долу при татко и Том Плат и ще внимаваш чичо Солтърс да не ти извади окото — поръча Ден, преди да слезе в трюма. — Ще взема сол отдолу.

Пен и Манюел се настаниха в кошарата и затънали до колене сред треската, размахваха ножове. До Дългия Джек имаше кошница, а ръцете му бяха пъхнати в големи ръкавици. Той беше застанал до масата срещу чичо Солтърс, а Харви — пред вилата и ведрото.

— Ей! — извика Манюел и се наведе, вдигна една риба, забол единия си пръст под хрилете й, а другия в окото й. Постави я на парапета на кошарата; острието на ножа блесна и в същия миг се чу звук от раздиране. Рибата, разрязана от устата до опашката, с цепки от двете страни на гърлото, падна в краката на Дългия Джек.

— Ей! — извика Дългия Джек и я грабна в облечената си в ръкавица ръка. Черният дроб на треската падна в кошницата. Още едно дръпване и с един замах изпрати във въздуха главата и вътрешностите, а изтърбушената риба се плъзна към чичо Солтърс, който сумтеше яростно. Чу се още един звук на раздиране, гръбнакът прелетя през фалшборда, а рибата, обезглавена, изкормена и разпрана, цопна във ведрото, от което пръски солена вода попаднаха право в разтворената от удивление уста на Харви. След първия вик мъжете утихнаха. Треската се движеше като жива и преди Харви да престане да се учудва от главозамайващата сръчност на всички, ведрото се напълни.

— Вади! — изсумтя чичо Солтърс, без да обръща глава. Харви вадеше рибите по две, по три и ги прехвърляше надолу през люка.

— Ей! Набождай повече! — извика Ден. — Не ги пръскай. Чичо Солтърс е най-добрият касапин в цялата флотилия. Наблюдавай го и помни какво ти казах!

Наистина, като че ли кръглият чичо Солтърс припряно разрязваше страници на списания. Тялото на Манюел, превито от кръста надолу, приличаше на статуя, но дългите му ръце изхвърляха рибата без прекъсване. Малкият Пен се трудеше сърцато, но си личеше, че е слаб. Един или два пъти Манюел намери време да му помогне, без да прекъсва потока на снабдяването. А веднъж Пен изрева, тъй като набоде пръста си в една френска кука. Тези куки се правят от мек метал, за да се изкривят отново след употреба, но треската много често се изплъзва от тях и се хваща на друга. По тази причина лодкарите от Глостър мразят французите.

Долу натриваха едрата сол и тя стържеше по грапавата повърхност на рибите. Напомняше звука на точило, който се смесваше с непрекъснатото скриптене на ножовете, с шума и отскубнатите рибени глави, черен дроб и летящи черва, падащи в кошницата. Към всичко това се прибавяше скърцането на ножа на чичо Солтърс, който изтръгваше гръбнаците, и плясъкът на рибите, хвърляни във ведрото.

Прясната морска треска тежи повече, отколкото можете да си представите, и след един час гърбът на Харви го заболя от постоянното навеждане и той почувства нужда от почивка. За пръв път в живота си обаче той работеше наред с другите хора. Тази мисъл го изпълни с гордост и той продължи, макар и по-бавно.