Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

— Когато са празни, никак не тежат. Не си свикнал, пък много добре го направи. Има някои тънкости, които ще научиш в морето.

— А-ха! — каза Манюел, подавайки загорялата си ръка. — Добре ли си вече? Снощи по това време рибата се беше спуснала към тебе, а сега ти си се спуснал след нея. Е, какво?

— Аз, аз съм ви много благодарен — запъна се Харви, а ръката му се промъкна към джоба още веднъж, но се спря, като си спомни, че няма пари, които да предложи на човека. По-късно той опозна Манюел добре и нощем, когато лежеше в леглото си, го обливаха горещи вълни на срам и неудобство при мисълта за грешката, която можеше да извърши.

— Няма защо да ми благодариш! — рече Манюел. — Как щях да те оставя така около Бенкс? Станал си вече рибар, е, какво? Охо! Аха! — Той се наведе назад и напред, за да раздвижи схванатия си кръст. — Не съм чистил лодката днес. Бях много зает. Пасажите идваха бързо един след друг. Дени, синко, изчисти я заради мене.

Изведнъж Харви тръгна напред. Той разбра, че можеше да направи нещо за човека, който му беше спасил живота.

Ден му хвърли миячка, той се наведе над лодката, изчисти мръсната вода, макар и неумело, но е голямо старание.

— Издърпай дъските на пода, те се плъзгат в нарезите — каза Ден. — Избърши ги и ги върни обратно. Не оставяй слуз по дъските. Някой ден пак ще ни потрябват. А ето го и Дългия Джек.

От лодката към кошарата полетя искрящ поток риба.

— Манюел, поеми въжето. Аз ще наглася масите. Харви, изчисти лодката на Манюел. Лодката на Дългия Джек виси над нея.

Докато миеше. Харви погледна дъното на другата лодка, която се намираше вече над главата му.

— Също като индийските вълшебни кутии, нали? — забеляза Ден, когато лодката беше спусната над другата.

— Добре й е там, както на патица във вода — каза Дългия Джек, — рибар от Голуей, с прошарена брада и дебели устни, който се навеждаше назад-напред точно както Манюел преди се раздвижваше. Диско в кабината мърмореше нещо по посока към люка и дори го чуваха как смуче молива си.

— Сто четиридесет и девет и половина, нямаш късмет, Дисковолус! — рече Дългия Джек. — Изпотрепвам се, за да ти напълня джобовете. И пак казваш лош улов. Този път португалецът ме би.

Отстрани на кораба се удари нова лодка и още един поток риба се изсипа в кошарата.

— Двеста и три! Я да видим пътника! — Новодошлият беше още по-грамаден от голуееца. На лицето му ясно личеше виолетов белег, който започваше от лявото му око и се плъзгаше отстрани чак до десния ъгъл на устната му.

Като не знаеше какво друго да прави, Харви измиваше всяка новопристигнала лодка, вадеше дъските отвътре и след това отново ги слагаше на дъното на лодката.

— Добре започва — обади се мъжът с белега, който се оказа Том Плат, като го наблюдаваше критично. — Има два начина да се прави всичко. Единият е по рибарски — първо хващаш едно въже и правиш плъзгащ се възел, а другият…

— Както правехме на стария „Охайо“! — го прекъсна Ден, като се вмъкна сред групата мъже с дълга дъска на колелца. — Бягай оттам, Том Плат, и ме остави да наглася масите.

Той притисна единия край на дъската в две отверстия на фалшборда, ритна крака и се наведе бързо — точно навреме, за да избегне удара на моряка от бойния кораб.

— Това същото го правехме и на „Охайо“, Дени, разбираш ли? — каза Том Плам със смях.

— А представи си, че дъските бяха криви, тогава нямаше да попаднат на мястото си и не знам кой ще си намери ботушите на главната мачта, ако не ни оставиш на мира. Дърпай нагоре! Зает съм сега, не виждаш ли?

— Дени, ти се изтягаш по цял ден на въжетата — рече Дългия Джек. — Ужасно си нахален и съм убеден, че за една седмица ще развалиш пасажера.

— Името му е Харви — отговори Ден, размахвайки два ножа с необикновена форма, — няма да мине много време и той ще бъде равен на петима търсачи на миди от южен Бостън… — Той подреди красиво ножовете на масата, а след това наклони глава, за да се наслади на ефекта.

— Мисля, че са четирийсет и две — дочу се гласец през борда и го последва дружен смях, когато друг глас му отговори:

— Този път късметът се е обърнал срещу мене, аз имам само четирийсет и пет, макар че целият съм опърлен.

— Четиридесет и две или четиридесет и пет. Забравих докъде бях стигнал — обади се гласецът.

— Това са Пен и чичо Солтърс, които броят улова. Всеки ден става по-смешно от цирк — каза Ден. — Само ги погледни!

— Идвайте, идвайте! — изрева Дългия Джек. — Мокро е там, отвън, деца.