Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

— Край! — извика най-после чичо Солтърс. Превит сред рибата, Пен дишаше тежко. Манюел се навеждаше назад-напред, за да раздвижи кръста си, а Дългия Джек се облегна на фалшборда. Готвачът се появи, безформен като черна сянка, събра няколко гръбнака и глави и се оттегли.

— Рибени късчета и задушени глави за закуска — каза Дългия Джек и млясна с уста.

— Ножове долу! — повтори чичо Солтърс, размахвайки плоското нащърбено оръжие за разпаряне.

— Гледай си в краката, Харви — извика Ден отдолу.

Харви видя как половин дузина ножове се забиха около отвора на люка. Той ги събра и отдели изтънените.

— Вода! — извика Диско Трууп.

— Бъчвите са отпред, а ведрата отстрани. Побързай, Харв — каза Ден.

Харви се върна след минута с голямо ведро, пълно със застояла кафява вода, гъста като нектар, а челюстите на Диско и Том Плат се отпуснаха.

— Това е треска, Том Плат — рече Диско, — а не смокини от Дамаск, нито пък сребърни пръчки. Това ти го казвам всеки път, откакто плаваме заедно.

— Въпрос на няколко сезона — отвърна Том Плат хладно. — Доброто нареждане винаги си е добро нареждане, а има и правилен, и неправилен начин на подреждане дори на баласта. Ако някога си виждал четиристотин тона желязо в…

— Ей! — При вика на Манюел работата започна отново и завърши едва след като кошарата се опразни. Когато падна и последната риба, Диско Трууп заедно с брат си се заклатушкаха към кабината; Манюел и Дългия Джек отидоха напред, Том Плат изчака само да плъзне люка и също изчезна. Половин минута по-късно откъм кабината се чу силно хъркане и Харви отправи празен поглед към Ден и Пен.

— Този път свърших повече работа, Дени — промълви Пен, чиито клепачи бяха натежали за сън. — Но смятам, че е мое задължение да помогна да изчистим.

— Не бих искал да имам съвестта ти и за сто цента — каза Ден. — Иди да спиш, Пен. Няма защо да вършиш работата на юнгите. Извади едно ведро, Харви. А, Пен, потопи тия неща във ведрото, преди да легнеш. Дали няма да заспиш по пътя?

Пен вдигна тежката кошница с черния дроб на рибите, изсипа го в едно буре с прикрепен на панти капак, заковано до бака, и след това също изчезна в кабината.

— Юнгите почистват след осоляването и дежурят на първа вахта при спокойно време. — Ден изплакна енергично кошарата, разглоби масата, остави я да съхне на лунната светлина, избърса кървавите остриета на ножовете в сноп кълчища и започна да ги точи на едно малко точило. През това време Харви изхвърляше черва и гръбнаци през борда под негово ръководство.

Още при първото пляскане от гладката вода се издигна като стрела нагоре сребристобяло привидение и издаде странна, стенеща въздишка. С вик Харви се отдръпна назад, а Ден само се засмя.

— Делфини — поясни той. — Молят се за рибешки глави. Когато са гладни, ни следват. Дишат като печалната смърт, нали? — Страшна смрад на гниеща риба се понесе из въздуха, когато белият стълб потъна, а водата заклокочи мазно. — Никога ли не си виждал скачащи делфини? Докато стигнем до края, ще ти се случи да видиш стотици. Да ти призная, хубаво е да има още едно момче на борда. Ото беше доста възрастен, пък и датчанин. Често се биехме — той и аз. Нямаше да ме е грижа, ако говореше на християнски език. Спи ли ти се?

— Страшно — каза Харви.

— Не трябва да спиш, когато си на вахта. Я стани и провери котвата. Не забравяй, че си на вахта, Харв.

— Пфу! Какво може да ни стане? Ясно е като ден. Хррр!

— Понякога се случват разни неща, така казва татко. При хубаво време най-сладко се спи и преди да усетиш, някой лайнер може да ни разцепи лодката на две и седемнайсет офицери, покрити със злато, всичките джентълмени, ще се закълнат, че сме се движили без светлини и че е била гъста мъгла. Харв, по-добре е да свикнеш и ако клюмнеш още веднъж, ще те напердаша с някое въже.

Луната, която е свидетел на най-чудновати неща, наблюдаваше близо до Бенкс един слаб младеж с къс голф и червено палто, който се олюляваше по претрупаната палуба на седемдесеттонната шхуна, а зад него вървеше и размахваше въже като палач друго момче, което се прозяваше и клюмаше след всяко замахване на въжето.

Щурвалът стенеше тихо, платното се издуваше слабо под поривите на лекия вятър, а брашпилът скърцаше. Харви протестираше, че дежурството няма край, заплашваше и най-сетне заплака, а Ден с думи, които едва се процеждаха от устата му, описваше прелестта на вахтите, размахваше въжето и шибаше гемията така често, колкото удряше и Харви. Най-после часовникът в кабината удари десет и на десетия удар малкият Пен пропълзя на палубата. Той намери двете момчета, скупчени едно до друго до главния люк и потънали така дълбоко в сън, че съвсем лесно ги изтърколи до леглата им.