Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

— Ако татко беше тук — каза Ден, като дърпаше въдицата заедно с Харви, — той щеше да познае простите белези. Рибата става все по-дребна и по-дребна, а ти хвана може би най-голямата за цялото пътешествие. Забеляза ли вчерашния улов — беше само от едри риби, но нямаше камбала. Като я види татко, веднага ще разчете знаците. Татко казва, че всяко нещо около Бенкс си има знаци, стига човек да умее да ги разгадава. Татко е много по-проницателен и от най-умния човек.

Докато разговаряха, чуха изстрел от борда на „Тук сме“ и една празна кошница се издигна нагоре.

— Казах ли ти нещо, а? Викат ни всички. Татко е измислил нещо, иначе никога нямаше да наруши риболова по това време на деня. Обърни лодката, Харв, ще трябва да гребем назад.

Намираха се откъм наветрената страна на шхуната, готови да се понесат с лодката по спокойното море, когато викове за помощ ги отведоха на половин миля до Пен, който се въртеше бързо около една определена точка подобно на гигантски воден бръмбар. Малкият човек се отдръпваше и приклякваше с огромна енергия, но към края на всяка маневра лодката се завърташе, а въжето я спираше.

— Ще трябва да му помогнем, иначе тук ще цъфне и ще завърже — каза Ден.

— Какво става? — запита Харви. Той се намираше в един нов свят, където не можеше да се налага над по-възрастните от него, а трябваше смирено да задава въпроси. А и морето беше безкрайно и невероятно спокойно.

— Котвата се е оплела. Пен редовно ги губи. През това пътуване вече е загубил две — при това на пясъчното дъно, и татко обеща, че ако загуби още една, ще му даде келег. А това съвсем ще разстрои Пен.

— Какво е келег? — заинтересува се Харви, който имаше неясната идея, че това може би е някакво моряшко название, нещо като изтезанията в приказките.

— Голям камък вместо котва. Сигурно на носа на някоя лодка ще видиш такъв камък и цялата флотилия знае какво означава той. Рибарите много тежко го понасят, а Пен никога не би могъл. Той ще бъде като куче със завързана тенекиена кутия на опашката. Толкова е чувствителен. Здрасти, Пен. Пак ли загази? Стига с твоите номера. Изправи се и дръж въжето право напред — нагоре и надолу.

— Тя не мърда — изрече запъхтяно малкият човек. — Никак не мърда и истина ви казвам досега опитвах какво ли не.

— Я, какво е това гнездо напред? — запита Ден, посочвайки към купчина непохватно оплетени запасни весла и въжета.

— А, това ли? — гордо обясни Пен. — Това е испански брашпил. Господин Солтърс ми показа как да го направя, но и с него лодката не може да помръдне.

Ден се наведе ниско, за да скрие усмивката си, подръпна веднъж-дваж въжето и котвата веднага поддаде.

— Дърпай, Пен — каза той усмихнат, — защото може отново да се заплете.

Оставиха го. Няколко пъти Пен им благодари, а тъжните му сини очи се взираха вторачено в шиповете на малката котва, около която здравата се бяха вплели водорасли.

— Слушай, Харв — рече Ден, когато никой не можеше да ги чуе. — Пен не е съвсем в ред. Но не е опасен. Просто умът му се е изчерпал. Ясно ли ти е?

— Ти ли мислиш така или баща ти? — запита Харви, като се наведе към веслата си. Той разбра, че вече привиква да ги движи по-лесно.

— Тук татко не греши. Наистина Пен е доста смахнат. Не точно това, но е безобиден идиот. Вече гребеш добре, Харв. Казвам ти това, защото трябва да го знаеш. Някога той е бил моравски проповедник. Истинското му име е Джейкъб Болър, татко ми е разправял, и живеел с жена си и четирите си деца някъде из Пенсилвания. Веднъж Пен ги взел със себе си на моравски събор — нещо като лагер, и преспали само една нощ в Джонстаун. Чувал ли си за Джонстаун?

Харви се замисли.

— Да, чувал съм. Но не зная по каква причина.

Върти се някъде в главата ми редом с Ештъбула.

— На двете места е имало големи бедствия, затова, Харв. Е, и в тази единствена нощ, когато Пен и семейството му спали в хотела, Джонстаун бил унищожен. Срутила се стената на един язовир, станало наводнение, течението понесло къщите, те се удряли една в друга и потъвали. Виждал съм снимки. Нещо ужасно. И преди Пен да разбере какво става, пред очите му потънало цялото му семейство. И оттогава акълът му престанал да работи. Смътно си спомня, че в Джонстаун нещо се е случило, но бедният не си спомня точно какво и ето защо винаги е учуден и усмихнат. Когато го срещнал чичо Солтърс, който по това време отишъл в град Елигейни, той не знаел кой е и не се сещал какъв е бил. Половината роднини на майка ми живеят разпръснати в Пенсилвания и зимно време чичо Солтърс ги навестява. Та той почти осиновил Пен, понеже добре знаел какво се е случило, отвел го на изток и му дал работа във фермата си.