— Да, снощи, когато лодките им се сблъскаха, чух, че нарича Пен фермер. Чичо ти Солтърс фермер ли е?
— Дали е фермер! — извика Ден. — Оттук до Хетръс няма достатъчно вода, която би могла да измие пръстта от ботушите му. Той беше фермер и винаги ще си остане такъв. Истински фермер. Знаеш ли, Харв, виждал съм този човек как обръща едно ведро, сяда на него, взима в ръце бъчвичката за вода и се движи пръстите по нея, като че ли дои крава. Такъв фермер е той. И така, Пен и той въртяха фермата. Тя се намираше нагоре към Екзетър. Тази пролет чичо Солтърс я продаде на един евреин от Бостън, който искал да си построи лятна къща, и взе цяла купчина пари за нея. И така двамата умопобъркани живееха много пестеливо, докато един ден църквата, към която принадлежал Пен — моравската, го открила къде е. Моравските братя писали на чичо Солтърс. Не зная точно какво са писали, но чичо Солтърс полудял. Той е член на епископалната църква, но ги оставил, без каквито и да е обяснения по този въпрос. Отговорил им, че няма да отстъпи Пен, на който и да е проклет моравец в Пенсилвания или където и да е другаде. Тогава дойде при татко и доведе Пен със себе си. Това стана преди два курса. Каза му, че той и Пен трябва да излязат в морето за риба заради здравето си. Сигурно се е сетил, че моравците няма да търсят Джейкъб Болър из Бенкс. Татко се съгласи, тъй като чичо Солтърс лови риба от цели трийсет години в промеждутъците, когато не работеше с патентни торове. Той купи една четвърт от „Тук сме“. Пътуването подейства така добре на Пен, че татко свикна да го взима. Някой ден той ще си спомни за жената и децата си, и за Джонстаун, тогава може и да умре от мъка, така смята той. Не споменавай Джонстаун, нито пък такива неща на Пен, защото чичо Солтърс може да те хвърли право в морето.
— Бедният Пен! — измърмори Харви. — Никога не би ми минало през ум, че чичо Солтърс се грижи за него, като ги гледам как се карат.
— Въпреки всичко, аз обичам Пен и ние всички го обичаме — каза Ден. — Може би трябваше да го изтеглим на буксир, но преди това исках да ти кажа тези неща.
Те вече приближиха шхуната, другите лодки останаха по-назад.
— Няма нужда да се вдигат лодките, това може да стане и след вечеря — каза Трууп от палубата. — Веднага почваме да солим. Слагайте масата, момчета!
— Дълбокомислено — намигна Ден, като тръгна да подготвя нещата за осолването. — Гледай лодките — още от сутринта си точат зъбите. Всички чакат татко. Виждаш ли ги, Харв?
— Струва ми се, че всички са еднакви — и наистина за човек, който не е моряк, люлеещите се шхуни наоколо изглеждаха досущ подобни една на друга.
— Но не са. Оная жълтата с наклонения бушприт е „Пражка надежда“. Шпикер й е Ник Бреди, най-лошият човек в Бенкс. Така ще кажем, когато стигнем Големия риф. А по-нататък е „Окото на деня“. Собственици са й двамата Джералд. Тя е от Херуич, бърза е. Обаче татко е способен да намери риба и сред гробище. А другите три отстрани са „Меги Смит“, „Роуз“ и „Идит Уолън“, всички от нашия край. Сигурно утре ще срещнем „Аби М. Дийринг“, нали, татко? Те всички идват откъм плитчините Куиро.
— Утре няма да видим много лодки, Дени — когато Трууп наричаше сина си Дени, това означаваше, че старият беше доволен. — Момчета, тук е претъпкано — продължи той, като се обърна към екипажа, докато мъжете се катереха на борда. — Ще ги оставим да слагат голяма стръв и да ловят, малко риба. — Той погледна улова в кошарата. Учудващо беше колко малко риба имаше там. Освен камбалата на Харви, останалата риба тежеше към седем килограма и половина.
— Изчаквам — прибави той.
— Ще трябва сам да се справиш с това, Диско, тъй като не виждам никакви знаци — каза Дългия Джек, разглеждайки ясния хоризонт.
И все пак след половин час, докато все още осоляваха, мъглата на Бенкс падна „между риба и риба“, както казваха те. Тя се спускаше непрекъснато и на вълни, извиваше се като кълба пушек около безцветната вода. Безмълвни, мъжете спряха да солят. Дългия Джек и чичо Солтърс започнаха да вдигат котвата; брашпилът скърцаше, докато мокрото конопено въже се захвана. Манюел и Том Плат им помогнаха. Котвата излезе с въздишка, а платното се изду, докато Трууп закрепваше щурвала.
— Горе кливера и фока! — извика той.
— Нагоре в мъглата — извика Дългия Джек, който бързо се справи с кливера, докато другите повдигаха тракащите, звънтящи рингове на фока; утлегарът скърцаше, а „Тук сме“ си пробиваше път, носена от вятъра, и потъваше във въртящата се бяла завеса.
Читать дальше