Бари Айслър: Рейн-сан: Специални убийства

Сигналът на светофара се смени и тълпите се устремиха една към друга като в батална сцена от исторически филм. Някакъв невидим радар, който според мен само токийците притежават, предотврати сблъсъка на човешките маси насред улицата. Наблюдавах Кавамура, който тръгна по диагонал към гарата, и го последвах. Докато минавахме покрай гишето на служителя, между нас имаше петима души. Сега трябваше да стоя близо до него. При спирането на влака щеше да настъпи истински хаос — отвътре щяха да се изсипят пет хиляди пътници, а още толкова щяха да чакат отвън, пресовани като сардели, и да търсят с поглед най-удобната позиция. Чужденците, свикнали да мислят за японците като за учтиви и възпитани хора, сигурно никога не са пътували по линията Яманоте в пиковите часове.

Човешкият поток се устреми нагоре по стълбите към перона и звуците и миризмите на гарата като че още повече настървиха тълпата. Повлечени от нея, подминахме току-що слезлите от влака и се добрахме до перона, за да видим как вратите се затварят и затискат чанти и нечий причудливо щръкнал лакът. Бяхме стигнали будката в средата на перона, когато последният вагон ни подмина и само след миг от него нямаше и следа. Следващият влак щеше да пристигне след две минути.

Кавамура се тътреше някъде в центъра на перона, а аз гледах да не попадам в килватера му. Той се озърташе във всички посоки, но дори и да беше забелязал Хари или мен, нямаше да се разтревожи. Половината от хората, чакащи влака, току-що бяха минали по „Догензака“.

Вече долавях тътена на следващия влак, когато Хари премина покрай мене с бръснещ полет като реактивен изтребител над командната вишка на самолетоносач и с едва доловимо кимване ми даде да разбера, че оттук нататък ще действам сам. Бях му казал, че ще ми трябва само докато Кавамура се качи на влака — както правеше винаги при предишните ни проследявания. Хари си беше свършил работата по обичайния безупречен начин, помагайки ми да се приближа максимално до целта, и сега по план трябваше да слезе от сцената. Щях да му се обадя по-късно, когато приключех със соловата си изява.

Хари си мисли, че съм частен детектив и само следя тези хора, за да събирам сведения. За да замаскирам високата смъртност сред проследяваните от нас обекти, често го карам да следи хора, които не ме интересуват, но ми осигуряват известно прикритие с факта, че продължават да се радват на добро здраве и след това. Когато е възможно, гледам да не му казвам името на обекта, та да не се натъква прекалено често на некролози на познати хора. Но някои от нашите обекти все пак имат навика да умират в края на проследяването, а Хари е любознателно момче. Досега не ме е питал, което е добре. Харесва ми да гледам на него като на вложение, а не като на бреме.

Доближих се още повече до Кавамура — един от всичките пътници, опитващи се да заемат удобна позиция за влака. Това беше най-деликатната част от операцията. Ако направех грешка, той щеше да ме запомни и тогава нямаше да е лесно да го доближа втори път.

Бръкнах в джоба на панталона си и докоснах управлявания от микропроцесор магнит с размер и тегло горе-долу на монета от двайсет и пет цента. От едната страна той беше покрит със син вълнен плат като на костюма, в който беше облечен Кавамура. Ако се наложеше, щях да го отлепя и отдолу да остане сиво — другият любим цвят на Кавамура. Обратната страна на магнита беше с лепкаво покритие.

Извадих го от джоба си и го прикрих с длан, за да не го видят околните. Трябваше да изчакам удобен момент, докато нещо отвлече вниманието на Кавамура. Достатъчно беше и нещо съвсем дребно. Може би докато се качваме на влака. Отлепих восъчната хартия на гърба на магнита и я пуснах в левия си джоб.

Влакът се появи в дъното на перона и се устреми към нас. Кавамура извади от вътрешния джоб на сакото си мобилен телефон и започна да набира някакъв номер.

Сега е моментът! Промъкнах се незабелязано край него, лепнах магнита на гърба на сакото му, точно под лявата плешка, и се отдалечих на няколко крачки.

Кавамура говори само няколко секунди, прекалено тихо, за да чуя нещо сред шума на скърцащите спирачки, и пъхна телефона в левия си вътрешен джоб. Чудех се на кого ли е звънял. Всъщност нямаше значение. Само след две, най-много три спирки всичко щеше да е свършило.

Влакът отвори вратите и избълва нов човешки поток, който постепенно изтъня, и тогава чакащите от двете страни редици се люшнаха напред и се вляха вътре, сякаш всмукани от гигантски вакуум. Хората продължаваха да се тъпчат във вагона, напук на предупрежденията, че вратите се затварят, и човешката маса все повече набъбваше, докато не се запълни и последната пролука. Не се налагаше да се хващаме за пръчките, защото нямаше къде да паднем. Вратите се затвориха, вагонът се люшна напред и влакът потегли.