Бари Айслър: Рейн-сан: Специални убийства

Естествено, никога не се бяхме срещали, но разговорите ни по телефона стигаха да развия определена антипатия към този тип. Представях си го много живо като един от армията безделници на държавна служба, човек, който се опитва да реши проблема си с наднорменото тегло, като пробягва три пъти седмично по няколко десетминутни мили на тренажора в някоя безумно скъпа фитнес зала, лъщяща от хром и огледала, където климатиците и успокояващите звуци от телевизорите не позволяват клиентът да се потиска от излишни неприятни емоции. Той беше от онези мъже, които се перчат с марков гел за коса, предназначен да скрие напредващата плешивина, защото малките неща в крайна сметка не разоряват, и спестяват от немачкаеми ризи и вратовръзки с помпозния етикет „Истинска италианска коприна!“, купени в чужбина от някоя разпродажба, поздравявайки се с изгодната покупка на такава качествена стока. Те си позволяват някои малки западни луксове като писалки „Монблан“ например — талисмани, предназначени да им вдъхнат увереност, че са по-отворени към света от хората, които ги командват. Да, познавах този тип. Дребен изпълнител на заповеди, куриер, разсилен, който не знае какво е да си изцапаш ръцете с черна работа, неспособен да направи разлика между една истинска усмивка и любезно извитите устни на бар дамите, които му помагат да се освободи от йените си срещу разредено уиски „Сънчъри“, докато той ги отегчава с намеците си в какви „големи неща“ е въвлечен, но, естествено, не може да ги обсъжда публично.

След обичайния обмен на предварително уговорените невинни фрази, предназначени да укрепят доверието помежду ни, изрекох:

— Работата е свършена.

— Радвам се да го чуя! — заяви той с фалшивата си лаконичност на мъжко момче. — Някакви проблеми?

— Нищо особено — отвърнах след известна пауза. Спомних си за типа от влака.

— Нищо? Сигурен ли си?

Знаех, че това до нищо няма да доведе. По-добре да премълча, което и направих.

— Добре — наруши мълчанието той. — Знаеш как да ме откриеш, ако имаш нужда от нещо. Каквото и да е.

Бени се опитва да се държи с мен като с агент от разузнаването. Веднъж дори предложи да се срещнем. Казах му, че ако се срещнем лице в лице, то ще е, за да го убия, и е по-добре да си го спести. Той се засмя, но срещата така и не се състоя.

— Имам нужда само от едно — казах, намеквайки за парите.

— Утре, както винаги.

— Става.

Затворих и автоматично избърсах слушалката и бутоните, в случай че са проследили разговора и пратят някого да снеме отпечатъци, колкото и минимална да бе вероятността. Ако имаха достъп до военните досиета от Виетнам, а сигурно имаха, веднага щяха да ме идентифицират като Джон Рейн, а никак не ми се искаше да научават, че старият им познайник отпреди двайсет и повече години, когато за пръв път се върнах в Япония, е тайнственият им наемник.

На времето работех за ЦРУ — дължах го на връзките си от Виетнам — и се грижех „средствата за подпомагане“ да достигнат до нужния получател в средите на управляващата партия, която още тогава беше ЛДП. ЦРУ провеждаше тайна програма за подпомагане на консервативни политически елементи — част от антикомунистическата политика на американското правителство и естествено продължение на отношенията, създадени по време на следвоенната окупация, а ЛДП с огромно удоволствие изпълняваше ролята си срещу солидни суми в зелено.

Аз всъщност си бях чиста проба търговски пътник, но бях в прекрасни взаимоотношения с един от онези, които се възползваха от щедростта на Чичо Сам — тип на име Миямото. Един от сътрудниците на Миямото, подразнен от малкия си дял от питата, заплашваше да вдигне врява, ако не му дадат повече. Миямото беше бесен — неговият човек вече беше използвал тази тактика и беше измъкнал доста кръгла сума. Това си беше чиста проба алчност. Миямото ме попита дали мога да направя нещо по въпроса срещу петдесет хиляди долара, като обеща, че „няма да има въпроси“.

Предложението ме заинтересува, но исках да се подсигуря. Казах на Миямото, че аз лично не мога да направя нищо, но мога да го свържа с подходящия човек.

Този „подходящ човек“ се превърна в моето второ аз и след време взех мерки да унищожа отпечатъците на истинския Джон Рейн. Освен всичко останало, вече не използвам рожденото си име и всичко свързано с него, подложих се и на пластична операция, за да придам на позакърнелите си японски черти по-азиатски вид. Сега и косата ми е по-дълга, за да се различава от тогавашната ми почти войнишка прическа. Очилата с метални рамки, малък компромис пред възрастта и последиците от нея, ми придават учен вид, който няма нищо общо с предишното ми войнишко излъчване. Днес приличам повече на японски интелектуалец, отколкото на някогашния мелез с командоска школовка. Не съм виждал познатите си от периода си на търговски пътник повече от двайсет години и гледам да стоя настрана от ЦРУ. След номера, който ни погодиха на мен и на Лудия Джейк в Бу Доп, бях щастлив да ги изхвърля от живота си.