Бари Айслър: Рейн-сан: Специални убийства

Тъкмо бях възстановил дистанцията, когато той спря, за да запали цигара. Продължих бавно от дясната страна на групата, която ни разделяше. Ако не спирах, нямаше да ме забележи. Бях забил поглед в гърбовете на костюмите пред мен — още един уморен пътник, тръгнал за влака. След миг той се обърна и тръгна отново.

Позволих си да се подсмихна доволно. Японците не спират да си запалят цигара; направят ли го, животът им на зрели хора за седмици би излязъл от релсите. Нямаше и силен вятър, който да загаси пламъка, нито някаква друга причина да се обърне и да огледа хората зад гърба си. Очебийните опити на Кавамура да засече преследвач само потвърждаваха вината му.

Не знаех в какво се е провинил, пък и не питах. Държах да задам само няколко въпроса. Мъж ли е мишената? Не работя с жени и деца. Наемали ли сте някой друг за решаването на проблема? Не бих искал операцията ми да бъде объркана от нечии представи за дублиращ отбор и ако ме наемате, не може да има други. Обектът истинският виновник ли е? Аз решавам проблемите директно, като войник, какъвто бях на времето, а не като терорист, изпращайки послания чрез трети лица, които не са замесени. Тъкмо затова държа да видя със собствените си очи доказателства за вина — това е гаранция, че си имам работа именно с виновника, а не с някой невинен, който няма нищо общо със случая.

За осемнайсет години липсата на такива доказателства на два пъти ме беше възпирала. Първия път ме пратиха да елиминирам брата на някакъв редактор на вестник, публикувал статии за корупция в избирателния район на известен политик. Втория път трябваше да премахна бащата на някакъв банкер реформатор, проявил прекомерно усърдие в разследването на лошите кредити на поверената му институция. Бих се съгласил да действам директно с редактора или реформатора, ако ме бяха наели за това, но клиентите ми очевидно бяха решили да вървят по заобиколни пътища, което е в разрез с принципите ми. Разбира се, те вече не са ми клиенти.

Аз не съм наемник, въпреки че някога бях точно такъв. И макар в известен смисъл животът ми наистина да е непрестанна служба, вече не съм и самурай. Най-същественото за самурая е не просто да служи, а и да бъде верен на господаря си, на делото, което е по-важно от самия него. Беше време, когато горях от преданост, време, когато бях запален от самурайската етика, почерпена от популярните романчета и комиксите от японското ми детство. Бях готов да умра в името на избрания от самия мен суверен, Съединените щати. Но подобна сляпа и неотплатена преданост не може да трае дълго и обикновено се стига до драматичен завършек, както беше при мен. Вече съм реалист.

Когато се изравних със „109“, изрекох:

— Минаваме.

Без да се навеждам към ревера или някаква друга глупост от този род. Предавателите са достатъчно чувствителни, за да се налага да правиш уж незабележими движения, които за тренираното око на противниковия отбор са като публична обява. Не че наоколо се мяркаше такъв, но човек винаги трябва да очаква най-лошото. Хари щеше да знае, че минавам покрай него, и да тръгне по петите ни само след миг.

Телефоните със слушалки вече се използваха масово и това правеше задачата ми по-лесна, отколкото беше на времето. Някога да вървиш сам и да си мърмориш под носа беше признак, че или си изкукуригал, или си агент на разузнаването или на службите за сигурност. Днес не е нещо необичайно да видиш подобно поведение сред кейтаите — поколението на мобилните телефони.

В края на „Догензака“ светофарът светна в червено и тълпата се срути на петолъчното кръстовище пред гарата. По околните сгради неистово блестяха ярки неонови надписи и огромни видеомонитори. Скърцайки със скоростите, през кръстовището пропълзя дизелов камион, тромав като шлеп в мътна река, а високоговорителите му бълваха някаква какофония от патриотични песни с десняшки уклон, чийто шум за миг заглуши звъна на велосипедите, предупреждаващи пешеходците да освободят пътя. Уличен търговец със стичащи се по лицето му вадички пот лавираше с количката си през тълпата, а след него се носеше миризма на задушена риба и ориз. Бездомник без възраст, може би бивш чиновник, загубил работата си в края на осемдесетте, когато балонът се пръсна, дремеше прислонен до уличен стълб, безчувствен от алкохола и безнадеждността към бушуващата около него буря.

Кръстовището на „Догензака“ си е такова и денем, и нощем, а в най-оживените сутрешни часове при зелен сигнал на светофара над триста души едновременно слизат от тротоара, а още двайсет и пет хиляди са се устремили нататък. Оттук насетне всички ще се движат с притиснати рамене, ще подпират с гърди гърбовете на предните. Аз ще съм по-близо до Кавамура, на не повече от пет крачки, което значи, че между нас ще има поне двеста души. Знам, че той има карта и няма да му се наложи да си купува билет от автомата. Ние с Хари сме се снабдили с билети предварително и ще можем да минем през вратичките веднага след него. Впрочем, служителите така или иначе няма да забележат — в натоварените сутрешни часове пълчищата пътници буквално ги зашеметяват. Можеш да покажеш всичко, дори и бейзболна карта, и пак ще минеш.