Бари Айслър: Рейн-сан: Живеещият в сенките

— Да си пенсионер, не ти отива, Рейн-сан — с присъщия си сух глас ми рече той. — Прави те мек. По времето, когато работеше, нямаше да успея да те проследя толкова лесно.

Тацу рядко си губи времето с официалности. Знае, че е редно, но просто не може да се насили. Това е една от чертите му, които винаги, съм харесвал.

— Мислех, че ти искаш да се оттегля — Отвърнах.

— Да прекъснеш връзките си с Ямаото и неговата организация, да. Но после си казах, че не е зле да използваме възможността да поработим заедно. Ти разбираш от моята работа.

Говореше за вечната си борба с японската корупция, зад голяма част от която стоеше неговият стар враг Ямаото Тоши, политик и кукловод, човекът, покварил Холцър, който за известно време беше и мой невидим работодател.

— Съжалявам, Тацу. Може би и Ямаото, и ЦРУ ме издирват. Положението ми е доста напечено. Няма да съм ти от полза.

— Обеща ми да се свържеш с мен.

— Отказах се.

Той кимна отсечено и попита:

— Знаеш ли, че само няколко дни след предишната ни среща Уилям Холцър е умрял от инфаркт на паркинга на един хотел във Вирджиния?

Спомних си как Холцър произнесе думите: „Аз бях провокаторът… аз бях провокаторът…“, когато мислеше, че ще умра. Как ме прати срещу моя кръвен брат Лудия Джейк във Виетнам и колко злорадстваше.

— Защо питаш? — подхвърлих небрежно.

— Неговата смърт доста изненада познатите му от средите на разузнаването — без да обръща внимание на въпроса ми, продължи Тацу. — Холцър беше едва петдесетинагодишен и поддържаше форма.

Не достатъчно добра форма, за да издържи на триста и шейсет джаула от приспособен дефибрилатор, помислих си.

— Това само идва да ти покаже, че трябва да се грижиш за себе си — отвърнах и отпих глътка от дванайсетгодишния далмор в чашата ми. — Аз самият пия детски аспирин веднъж дневно. Преди няколко години четох една статия в „Асахи Шимбун“. Предполага се, че аспиринът рязко снижава вероятността от сърдечно-съдови заболявания.

Тацу помълча, после сви рамене.

— Той не беше добър човек.

Може би искаше да ми каже, че знае кой е очистил Холцър, обаче не му пука? В такъв случай, какво щеше да поиска в замяна?

— Откъде научи за смъртта му? — попитах.

Събеседникът ми заби поглед в масата, после пак се втренчи в мен.

— Едни колеги на господин Холцър от бюрото на ЦРУ в Токио се свързаха със столичната полиция. Не ги смущаваше толкова самата смърт, колкото как е настъпила. Явно смятат, че ти си го убил.

Не отговорих.

— Искаха помощ от столичната полиция, за да те открият — продължи Тацу. — Моите началници ми наредиха да им окажа пълно съдействие.

— Защо идват при теб за помощ?

— Подозирам, че Управлението е получило задача да се опита да премахне корупцията, която парализира икономиката на Япония. Съединените щати са загрижени — ако положението се влоши, японската финансова система ще се срине. Ще последва верижна реакция и глобална рецесия.

Разбирах интереса на Чичо Сам. Всеки знае, че политиците се стремят на първо място да осигурят своя дял от печалбите от обществени поръчки и рушветите на якудза, а не да възраждат една умираща икономика. Миризмата на гнилоч се усещаше отдалеч.

Отново надигнах уискито.

— Защо се интересуват от мен?

Той сви рамене.

— Възможно е да търсят възмездие. Или пък във връзка с някаква антикорупционна акция. В края на краищата, Холцър е пращал доклади, в които те посочва като автор на „естествената смърт“ на множество японски тайни агенти и реформатори.

Точно в стила на Холцър, помислих си. Приписва си заслугите за сведенията, а използва информацията за собствените си цели. Спомних си как изглеждаше, когато го оставих отпуснат и безжизнен във взетата под наем кола на оня паркинг във Вирджиния, и се усмихнах.

— Не изглеждаш кой знае колко загрижен — отбеляза Тацу.

Свих рамене.

— Естествено, че съм загрижен. Какво им каза?

— Че доколкото знам, си мъртъв.

Хайде, почва се.

— Много мило от твоя страна.

Той се подсмихна и зърнах частица от онова лукаво, потайно дяволче, което толкова много ми харесваше във Виетнам — бяха го пратили там от службата, предшестваща създаването на Кейсацу-чо.

— Не чак толкова. В края на краищата, ние сме стари приятели. Приятелите от време на време трябва да си помагат, не си ли съгласен?

Знаеше, че съм му длъжник. Бях му длъжник, дори само защото ме беше пуснал, след като направих засада на Холцър пред военноморската база в Йокосука, въпреки че преди това дълги години се бе опитвал да се докопа до мен. Сега ме укриваше от Управлението, за което също му бях длъжник.