Бари Айслър: Рейн-сан: Живеещият в сенките

Чувството ми на благодарност беше само част от играта. Имаше и скрита заплаха. Тацу обаче изпитваше слабост към мен, и тя му пречеше да бъде прекалено прям. Иначе щеше да прескочи тия глупости със старите приятели и просто да ми каже, че ако не му съдействам, ще пошушне сегашното ми име и адрес на моите отдавнашни познайници от Централата за Религиозно Убеждение. Съвсем лесно можеше да го стори.

— Мислех, че ти искаше да се оттегля — промърморих, макар да знаех, че вече съм изгубил.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади кафяв плик. Остави го на масата помежду ни.

— Това е извънредно важна работа, Рейн-сан. Нямаше да те моля за услуга, ако не беше така.

Знаех какво ще намеря в плика. Име. Снимка. Служебен и домашен адрес. Известни слабости. Изискването за „естествена смърт“ щеше да се подразбира или да ми бъде съобщено устно.

Не понечих да докосна плика.

— Искам още нещо от теб, преди да се съглася с каквото и да било — предупредих го.

Тацу ме погледна.

— Искаш да знаеш как съм те открил.

— Точно така.

Той въздъхна.

— Ако споделя с теб тази информация, какво ще ти попречи пак да изчезнеш?

— Сигурно нищо. От друга страна, ако не ми кажеш, няма да приема. От теб зависи.

Събеседникът ми не бързаше да отговори, като че ли претегляше плюсовете и минусите, той обаче винаги мисли няколко хода напред и знаех, че вече е предвидил условието ми. Колебанието беше театър и трябваше да ме убеди, че съм спечелил ценна отстъпка.

— От митническата служба — накрая съобщи Тацу.

Не бях особено изненадан. Знаех, че има известен риск той да научи за смъртта на Холцър и да предположи, че зад нея стоя аз, а досети ли се за това, ще успее да проследи движението ми през няколкото дни — по-малко от седмица — от последната ни среща в Токио до смъртта на Холцър край Вашингтон. Обаче трябваше да убия Холцър и бях готов да платя цената за това. Сега Тацу просто ми носеше сметката.

Не казах нищо и след известно мълчание той продължи:

— На трийсети октомври миналата година човек на име Фудживара Джуничи е излетял от Токио за Сан Франциско. Няма данни да се е върнал в Япония. Логичното заключение е, че е останал в Съединените щати.

В известен смисъл наистина беше така. Фудживара Джуничи е моето японско рождено име. Когато научих, че Холцър и ЦРУ са открили къде живея в Токио, разбрах, че повече не мога да го използвам. Бях отишъл в Щатите да убия. Холцър с паспорта на Фудживара и после го бях пенсионирал, завръщайки се в Япония под друга самоличност, която предварително бях подготвил за такива непредвидени обстоятелства. Надявах се, че ако някой ме търси, тази лъжлива следа ще го заблуди, че съм останал в Америка. Повечето хора щяха да решат така. Не и Тацу обаче.

— Някак си не те виждах да живееш в Щатите — рече той. — Струваше ми се, че се чувстваш… добре в Япония. Не вярвах, че си готов да заминеш.

— Има нещо такова.

Събеседникът ми сви рамене.

— Запитах се какво би направил старият ми приятел, ако всъщност не е напуснал Япония, а само иска другите да си мислят така? Би се върнал в страната под друго име. Би се преместил в друг град, защото е станал прекалено известен в Токио.

Той замълча за миг. Щеше да опита номера на врачката — да демонстрира привидна готовност да съобщи информация, докато всъщност ловко я измъква, като опипва, преструвайки се, че разкрива сведения. До този момент Тацу ми излизаше само с предположения и общи факти, така че нямах намерение да запълня празнотите, като потвърдя или отрека каквото и да било.

— Сигурно би се преместил в друг град под същото име, с което е влязъл в страната — след малко прибави той.

Само че аз не бях използвал същото име. Връзката щеше да е прекалено очевидна и всеки логично мислещ следотърсач би я открил. Тацу явно не беше сигурен и както подозирах, само се надяваше да узнае нещо повече от моята реакция. Ако се подлъжех и потвърдях, че съм използвал същото име, той щеше да ми каже, че така е успял да ме открие, да избегне необходимостта да ми съобщи как всъщност го е направил и да остави слабото място непокътнато, навярно за да го използва пак по-късно.

Затова замълчах и си придадох леко отегчен вид.

Той ме наблюдаваше и ъгълчетата на устата му се повдигнаха нагоре в едва забележима усмивка. Така признаваше, че съм наясно какво прави, което означаваше, че е безсмислено да продължава и че вече ще премине по същество.

— Фукуока беше прекалено малка. Сапоро — прекалено далече. Нагоя — прекалено близо до Токио. Хирошима ми се струваше възможен избор, защото атмосферата е подходяща, обаче си казах, че районът на Кансай е по-вероятен, защото не е толкова далече от столицата, с която сигурно искаш да поддържаш известна връзка. Това означаваше Киото, може би Кобе. Но най-вероятно Осака.