Бари Айслър: Рейн-сан: Живеещият в сенките

Повечето хора, особено онези, поне малко запознати с насилието, разбират от такива сигнали и може да се очаква, че ще реагират правилно, за да увеличат шансовете си за оцеляване. Само че тоя тип беше или прекалено тъп, или прекалено надрусан с какусейзай . А може да бе изтълкувал погрешно озъртането ми назад като признак на страх. Така или иначе, той не обърна внимание на предупреждението ми и застана пред мен.

Познавах процедурата: проверяваше ме дали ставам за жертва. Дали щях да допусна да ме изтика на платното, където да попадна под гумите на профучаващите коли? Дали щях да се уплаша? Тогава щеше да се увери, че съм лесна мишена, и действията му да ескалират до истинско насилие.

Обаче аз предпочитам моята реакция да е неочаквана. Като го оставих от дясната си страна, пристъпих край него с левия си крак и непосредствено след това стрелнах десния напред, а след това мигновено замахнах назад с него, за да го посека през краката и да изгуби опора, с осото-гари , една от най-основните и резултатни хватки в джудото. Същевременно се завъртях обратно на часовниковата стрелка и забих дясната си ръка в шията му, повличайки горната половина на тялото му в обратната посока. За миг той увисна хоризонтално във въздуха. Сетне се стовари на тротоара. В последния момент го дръпнах за яката, така че главата му да не се удари прекалено силно. Не исках смъртни случаи. Те привличаха прекалено голямо внимание.

Схватката приключи за по-малко от две секунди. Изправих се и продължих по пътя си, вперил очи напред, но наострил уши за шум от преследване.

Не се чу нищо и когато разстоянието се увеличи, си позволих да се подсмихна. Не обичам побойници — те заемаха прекалено голяма част от детството ми от двете страни на Тихия океан — и имах чувството, че ще мине доста време докато на тия чинпира пак им се прище да оспорят нечие право на минаване по тротоара.

Продължих нататък, завих наляво източно от гробището, после надясно по „Гайениши-дори“, възползвах се от предимството на завоя, както винаги правя автоматично, за да обходя с поглед района зад себе си, привидно озъртайки се за уличното движение. Сега гробището ми се падаше отдясно, само че от тази страна на улицата нямаше тротоар, затова останах отляво, докато стигнах до висок надлез с каменни стъпала, свързващ зелената площ на мъртвите с живия град навън. Дълго стоях до стъпалата и се оглеждах наоколо. Накрая реших, че импулсът, на който едва не се бях поддал, е смехотворен, до подобен извод многократно бях стигал в миналото. Обърнах се и бавно закрачих по обратния път.

Както винаги след свършена работа имах потребност да бъда сред хора, да намеря някаква утеха в илюзията, че съм част от обществото, в което се движа. Няколко метра по-нататък се намираше ресторант „Монсуун“, където влязох да се насладя на югоизточноазиатската кухня и болкоуспокояващите звуци на чуждите разговори.

Избрах място по-назад от отворената фасада на ресторанта, с лице към улицата и входа, и си поръчах простичка вечеря от оризово фиде със зеленчуци. Въпреки че беше късно, повечето маси бяха заети. Вляво май имаше малък служебен банкет: неколцина младежи с разхлабени вратовръзки и еднакви морскосини костюми и две жени, по-стилно облечени от своите сътрапезници, спокойно приемащи традиционната японска роля на жените да поднасят храна, наливат напитки и поддържат разговора. Зад тях самотна двойка, гимназисти или студенти, наведени един към друг, се държаха за ръце през масата. Момчето говореше с вдигнати вежди, като че ли предлагаше нещо, а момичето се смееше и отрицателно клатеше глава. От другата страна група възрастни американци, облечени по-небрежно от другите клиенти, разговаряха тихо. Кожата им леко лъщеше на светлината на настолните лампи.

Чувствах се почти нереално отново да съм в ресторант или бар след свършена работа. Мислите ми започваха да блуждаят, обземаше ме облекчение след прилива на адреналин. Усещанията не бяха нови, обаче обстановката ги правеше странни, като познат делови костюм, облечен за погребение.

Бях възнамерявал да приключа с всичко, след като си разчистя сметките с Холцър, покойния шеф на оперативното бюро на ЦРУ в Токио. Бях провалил прикритието си и не за пръв път трябваше наново да изградя самоличността си. Може би в Щатите, на западното крайбрежие, в Сан Франциско, някъде, където има многобройно азиатско население. Създаването на нова самоличност в Америка без дълго градена основа в Япония щеше да е трудно. Пък и ако от ЦРУ, искаха да си отмъстят за Холцър, по-лесно можеха да ме открият на своя територия. Оставането ми в Япония означаваше, че ще трябва да се задоволя с Тацу, но неговият интерес към мен нямаше нищо общо с отмъщение, затова прецених, че той ще е по-малката опасност.