Съсредоточих се върху лоста и неговото тяло, с периферното си зрение видях, че очите му се изцъклят от объркване, после от страх. Не издаде нито звук. Продължих да натискам надолу с усърдието на лекар, извършващ жизненоважна манипулация.
Със здраво стиснати зъби и брадичка, почти потънала в шията му, мъжът напрегна всичките си сили да изтласка щангата. Успя да отлепи лоста от кожата си. Проврях крак под хоризонталните подпори на лежанката и усилих натиска. Лостът отново се спусна върху гърдите му.
Усетих, че тежестите вибрират, когато ръцете му започнаха да треперят от напрежение. Щангата отново леко се повдигна нагоре.
Внезапно в носа ме блъсна ужасна воля. Симпатиковата му нервна система беше блокирала всички телесни функции, които не бяха жизненоважни, включително контрола върху сфинктера, и пренасочваше цялата налична енергия към мускулите му.
Съпротивата му продължи само още няколко секунди. После ръцете му се разтрепериха по-силно и щангата потъна надолу, още по-дълбоко в гърдите му. Разнесе се тихо съскане — въздухът излизаше през носа и стиснатите му устни. Усещах, че очите му са втренчени в лицето ми, но продължих да се концентрирам върху натиска. Той все още не издаваше нито звук.
Минаха няколко секунди, после още няколко. Позата му не се промени. Чаках. Кожата му започна да посинява. Продължих да чакам. Накрая отслабих натиска върху щангата и я пуснах.
Очите му все още бяха вперени в мен, но вече не ме виждаха. Отстъпих назад и огледах сцената. Всичко изглеждаше така, както почти си беше: пристрастен тежкоатлет, сам, късно вечерта, се опитва да изтласка повече, отколкото може, заклещва се под щангата, задушава се и умира. Нелеп нещастен случай.
Преоблякох се, вдигнах сака и се запътих към вратата. Няколко последователни изпуквания като шум от трошащи се съчки ме накараха да се обърна. В този миг се досетих, че ребрата му са поддали. Нямаше съмнение, че е свършил.
Само пръстите му бяха конвулсивно вкопчени в щангата, като че ли отказваха да приемат онова, с което тялото му вече се бе примирило.
Излязох в тъмния вестибюл и зачаках улицата да се опразни. После стъпих на тротоара и сенките ме погълнаха.
Напуснах района пеш по малките безлюдни улички на Ропонги и Акасака. Непосветените биха решили, че искам да мина напряко, но криволиченето всъщност имаше за цел преследвачите (ако имаше такива) да се разкрият в опита си да ме настигнат. С няколко добре обмислени изключения всичките ми действия не се различаваха от обичайното поведение на пешеходец. Ако ме следят, защото някоя организация проявява интерес, ала още не е успяла да потвърди самоличността ми, няма да се издам, като се държа по-различно от обикновените граждани.
След около половин час се уверих, че подире ми няма опашка, и забавих крачка. Установих, че почти без да го съзнавам, описвам широк полукръг обратно на часовниковата стрелка, който ме водеше към Аояма Бочи, огромното гробище, разположено като триъгълна зелена лепенка в центъра на модерните западни квартали на града.
В северния край на „Ропонги-дори“ подминах група бездомници, разположили там кашоните си за нощуване — в известен смисъл техният живот беше също толкова самотен и анонимен, колкото и моят. Оставих наблизо спортния сак. Знаех, че сакът, екипът и щангистките ръкавици бързо ще бъдат поделени между мършавите и безпътни призраци наоколо. След ден-два или може би след няколко часа нямаше да остане и следа от изхвърлените веществени доказателства за моя последен удар, просто поредната безименна и безцветна вещ сред безименни и безцветни души, останки от самота и отчаяние, каквито от време на време попадат в колективната сляпа зона на Токио и оттам потъват в забвение.
Освободен от товара си, продължих нататък, тоя път заобикаляйки на изток. Под един надлез в Ногизака, северно от „Ропонги-дори“, видях петима-шестима чинпира с лъскави кожени костюми, клекнали в плътен полукръг до паркираните си на тротоара аеродинамични мотоциклети. Откъслеци от разговора им кънтяха заради бетонната стена вдясно от мен — думите не се разбираха, обаче интонацията беше отсечена като зигзаговидните мълнии, украсяващи ауспусите на техните машини. Сигурно бяха надрусани с какусейзай, метамфетамин, станал предпочитаната японска дрога, след като държавата го беше раздавала на войниците и работниците по време на Втората световна война. Тези чинпира несъмнено бяха едновременно снабдители и консуматори на наркотика. Чакаха дрогата да затрепти в мускулите и мозъците им, да стане достатъчно късно, а нощта — по-съблазнително тъмна, преди да изпълзят от своето бетонно леговище и да последват неоновия зов на Ропонги.
Читать дальше