Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Стори ми се странно да изпитвам желание да се сбогувам с всичко това. В края на краищата, тези неща никога не ми бяха принадлежали. Даже като малък разбирах, че да си половин японец означава да си наполовина нещо друго, а да си наполовина нещо друго означава да си… чигате . Чигате , което означаваше „различен“, но и „неестествен“. Езикът, подобно на културата, не прави разлика.

Отидох и в Киото. От над двайсет години не бях имал повод да го посетя и с удивление установих, че изящната, жизнена метрополия, която си спомнях, е почти мъртва, изчезнала като занемарена градина, оставена на безжалостните усърдни бурени. Къде беше блестящият връх на храма Хигаши Хонганджи, устремен нагоре сред околните керемидени покриви като вдигната брадичка на принцеса сред нейните придворни? Оная великолепна гледка, която някога беше посрещала гостите на града, сега бе скрита от новата железопътна гара, отвратителна постройка, проточила се на дължина от половин километър покрай релсите като грамадно лайно, долетяло от космоса и пльоснало се там, прекалено огромно, за да бъде изринато.

Вървях часове наред, дивейки се на мащабите на разрухата. Коли минаваха през храма Даитокуджи. Планината Хиеи, родното място на японския будизъм, бе превърната в паркинг с развлекателен център на върха. Улици, които някога бяха обточени със стари дървени къщи, украсени с бамбукови решетки, сега бяха накичени с пластмаса, алуминий и неон, а самите къщи бяха изчезнали. Навсякъде бяха плъзнали метастазите на телефонни кабели и електрически жици, по прозорците на панелните блокове висеше пране като сълзи, капещи от очи на идиот.

На връщане в Осака влязох в грандхотела, повече или по-малко географски център на града. Качих се с асансьора на последния етаж, откъдето, освен пагодата Тоджи и нищожна част от покрива на храма Хонганджи, във всички посоки не видях нищо друго, само еднообразна градска мана. Жизнерадостната хубост на града беше натикана на групички страхливи бежанци, като резултат от някакъв необясним експеримент по културен апартейд.

Замислих се за едно стихотворение на Башо, странстващия бард — то ме бе трогнало, когато за пръв път го чух от майка си при първото ми идване в града. Докато стояхме на високото скеле на храма Кийомизу и гледахме неподвижния град пред нас, тя ме хвана за ръка и ме изненада със своя японски, в който се долавяше силен акцент:

Ала значението на това стихотворение, някога химн на неизказания копнеж, се беше променило. Също като самия град, сега то бе тъжно иронично.

Мрачно се усмихнах, мислейки си, че ако някаква част от града беше моя, щях да се грижа по-добре за нея. Ето какво получаваш, ако се довериш на властите, казах си. Хората би трябвало да го разбират.

Усетих, че пейджърът ми завибрира. Откопчах го и видях кода, за който се бяхме уговорили с Тацу, заедно с телефонен номер. Очаквах нещо такова, макар и не чак толкова скоро. Мама му стара, помислих си. Всичко става адски бързо.

Слязох с асансьора във фоайето и излязох на улицата. Когато намерих уличен телефон на подходящо безопасно място, пъхнах телефонната си карта и набрах номера на Тацу. Можех просто да не му обърна внимание, но трудно можеше да се предвиди как ще реагира той. По-добре да узная какво иска, като си давам вид, че му съдействам.

Чух гласа му веднага след първото иззвъняване.

— Моши моши — без да се представя, каза той.

— Ало — отговорих.

— Още ли си на същото място?

— Защо ми е да заминавам? — позволих му да долови сарказма в отговора ми.

— Мислех, че след последната ни среща може да си решил да… пак да попътуваш.

— Възможно е. Но още не съм стигнал до осъществяването на подобна идея. Предполагах, че го знаеш.

— Опитвам се да уважавам тайната на личния ти живот.

Копеле. Даже когато полагаше всички усилия да ми съсипе живота, винаги успяваше да ме накара да се усмихна.

— Признателен съм ти.

— Ще ми се да се видим пак, ако нямаш нищо против.

Поколебах се. Той вече знаеше къде живея. Ако искаше да се добере до мен, не бе необходимо да си уговаря среща.

— На гости ли идваш? — попитах го.

— От теб зависи.

— На гости.

— Добре.

— Кога?

— Довечера ще пристигна в града. На същото място като предишния път?

Отново се поколебах.

— Не знам дали ще успеем да си намерим места — отвърнах накрая. — Наблизо обаче има един хотел с хубав бар. Място тъкмо като за мен. Нали се сещаш за какво говоря?