Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Докато устройвах Ямада в Бразилия, прочетох за поредица скандали, свързани с корупция, и се запитах каква е ролята им в тайната война на Тацу с Ямаото. Оказваше се, че „Юнивърсъл Студиос Джапан“ са сервирали храна, чийто срок на годност е изтекъл преди девет месеца, и са фалшифицирали етикетите, за да скрият тоя факт, освен това от една чешмичка течала вода, която всъщност била непречистена и предназначена за промишлени нужди. „Мистър Донът“ имали навика да предлагат кюфтета, съдържащи забранени оцветители. „Сноу Бранд Фууд“ обичали да спестяват по някоя йена, като обработват старо мляко и не почистват фабричните тръби. Това нямаше как да се скрие — бяха се отровили петнайсет хиляди души. „Мицубиши Мотърс“ и „Бриджстоун“ били уличени в укриване на дефекти на автомобили и гуми, за да избегнат рекламациите. Най-лоша и шокираща, даже по японските стандарти, беше новината, че ТЕПКО, „Токио Електрик Пауър“, са уличени в подаване на фалшифицирани доклади за ядрена безопасност, което продължавало от двайсет години. В докладите не фигурирали сериозните проблеми с осем различни реактора, включително пукнатини в бетонните кожуси.

Най-удивителното обаче не бяха скандалите. А това, че хората оставаха равнодушни. Което вероятно разгневяваше Тацу. Питах се какво го мотивира. В други страни такива разкрития щяха да предизвикат революция. Но въпреки скандалите, въпреки икономиката японците просто продължаваха да преизбират все същите обичайни заподозрени от Либерал-демократическата партия. Божичко, половината от проблема, с който се бореше Тацу, бяха официалните му началници, хората, на които в известен смисъл трябваше да козирува. Как можеш да продължаваш при толкова решително невежество и безпощадно лицемерие? Защо се главоболеше?

Четях новините и се опитвах да си представя как ги тълкува той, всъщност как изобщо се опитва да ги осмисли. Предполагах, че не всички са лоши. В провинцията бяха станали някои събития, които вероятно го окуражаваха. Губернаторът Китагава Масаясу беше победил бюрократите в Мие, отхвърляйки предложението за строеж на ядрена електростанция. В Чиба Домото Акико, шейсет и осем годишен бивш телевизионен репортер, се бе наложил над кандидатите, поддържани от бизнеса, профсъюзите и различни политически партии. Губернаторът на Нагано, Танака Ясуо, бе спрял строежа на цял язовир въпреки натиска на могъщите строителни монополи в страната. Губернаторът на Тотори, Йошихиро Катаяма, бе отворил архивите на префектурата за всеки желаещ да ги види.

В свободното си време издирвах с компютъра данни за Юкико и „Дамаск Роуз“. В сравнение с Хари аз съм начинаещ хакер, но не можех да го помоля за помощ, без да разкрия, че го проверявам.

Проникването в данъчната информация на клуба ми даде фамилното име на Юкико: Нохара. Оттам успях да науча доста неща. Тя беше двайсет и седем годишна, родена във Фукуока, завършила университета „Васеда“. Живееше в блок на „Кото-дори“ в Минами-Аояма. Не я бяха арестували. Нямаше дългове. Нищо особено.

По-интересен беше клубът, а същевременно и по-съмнителен. Бяха го притежавали серия офшорни фирми. Ако с тях бяха свързани имена на хора, те фигурираха единствено върху регистрационни документи в нечий архив, а не в компютрите, където можех да се добера до тях. Собственикът на клуба не желаеше светът да знае за връзката му с този бизнес. Само по себе си обаче това не бе уличаващо.

Хари почти със сигурност можеше да открие повече и по двете теми. Жалко, че не можех да го помоля. Може би трябваше да го посъветвам да направи някои проверки. Не виждах какво повече мога да сторя. Той щеше да ми се ядоса, ала аз и без това нямаше да се задържа още дълго. А кой знае, помислих си. Може да бъркаш. Възможно е и той да не открие нищо.

Проверих и Наоми. Наоми Нашименту, бразилка, пристигнала в Япония на 24 август, 2000 г., в рамките на програмата ОПЯ. Използвах имейл адреса, който ми бе дала, за да открия къде живее — „Лайънс Гейт“, жилищен комплекс на „Азабу Юбан 3-чоме“. Никаква друга информация.

Когато почти приключвах приготовленията си за заминаване, посетих няколко места край Осака, които знаех, че никога вече няма да видя. Някои бяха същите, каквито си ги спомнях от екскурзиите в детството. Това бяха Асука, родното място на Ямато, първата японска държава, с нейните отдавна опустели надгробни могили, с повърхност, покрита с изображения на свръхестествени зверове и получовеци, чиито създатели и значение бяха изгубени в безвременното полюшване на оризищата наоколо; Коя-сан, свещената планина — твърдеше се, че там почива Кобо Дайши, най-великият японски светец, който витаел край грамадния некропол на планината, не мъртъв, а медитиращ, а неговото бдение бележат мантрите на монасите, монотонно напяващи сред недалечните надгробни камъни, древни и вечни като летни насекоми в девствени гори; Нара, за известно време преди тринайсетина века столица на страната, където, ако утрото е достатъчно ранно и туристическият поток още не е достигнал дневното си високо равнище, можете да подминете самотен осемдесетгодишен старец, чиито рамене са превити под бремето на възрастта и който тътри налъмите си по паважа с крачка, безвременна и непоколебима като самия древен град.