Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

Хвърлих поглед към заетата маса. Там бяха Белгази и блондинката, и двамата облечени с вкус и някак прекалено стилно в сравнение с другите играчи. Белгази носеше бяла риза с разкопчана яка и тъмносин блейзер, блондинката — бяла копринена блуза и черно болеро. Повечето от четиринайсетте места бяха заети, обаче столовете от двете страни на Белгази и гаджето му бяха свободни. Те бяха единствените чужденци и сигурно се бяха изолирали по този начин, за да не обидят някого, който може да смята присъствието на чужденец за кутсуз. Аз не изпитвах такива опасения. Всъщност тъкмо напротив, особено тази вечер.

Вече бях идвал в тази зала и бях виждал да се залагат до сто хиляди щатски долара за една ръка. Знаех, че някои клиенти играят цяла нощ и продължават на другата. Неколцина от другарите на Белгази, с изцъклени очи и пребледнели лица под светлината на полилея, като че ли бяха постъпили точно така.

Крупието обърна картите на играча и извика:

— Пълна осмица! — Възбуден шепот, обходи масата: осмицата беше „пълна“ и можеше да бъде бита само от деветка. Печалбата щеше да се определи от картите, които вече бяха на масата — нямаше да се раздават повече. Крупието почти мъчително бавно обърна картите на банката и извика: — Пълна деветка! — Избухнаха овации и проклятия, първите от ония, които бяха заложили на банката, последните от заложилите на играча. Докато крупието подаваше картите през масата на другите двама служители, които започнаха да изплащат печелившите залози, мнозина играчи наведоха глави и се заеха да пишат в осигурените от казиното тефтерчета, опитвайки се да открият някаква система в случайността, да напипат вълната на късмета, която да яхнат.

Приближих се и заех стола отдясно на Белгази, така че естествено да се извръща от мен, за да разговаря с блондинката или да следи действията на играча на място номер едно, който изпълняваше ролята на банка. Забелязах компютърната чанта, опряна в крака му, за да усети, ако случайно помръдне.

Той се обърна към мен.

— Виждал съм ви, нали? — попита на английски с френски акцент и поприсви за миг тъмните си очи, наполовина в опит да си спомни, наполовина като обвинение. Блондинката ме стрелна с поглед и се извърна.

Това донякъде нарушаваше етикета на комарджиите, който общо взето се основава на взаимно уважение към анонимността на играчите.

— Може би на масите долу — скрих изненадата си аз. — Трябваше да посъбера малко пари, преди да се кача във ВИП стаите.

Той бавно поклати глава два пъти и се усмихна, като продължаваше да се взира в очите ми.

— Не долу. В „Ориентал“. С една хубава азиатка. Не е ли с вас тази вечер?

— В „Ориентал“ ли сте отседнали? — попитах, заобикаляйки въпроса му като всеки уважаващ се донжуан, попитан за любовницата си от непознат.

— Хотелът е прекрасен — каза той, като също донякъде избегна прекия отговор.

Бях впечатлен. Бях внимавал да остана незабележим, но той въпреки това ме беше запомнил. Явно го биваше да долавя и най-дребните подробности от обстановката, които по някое време можеха да наклонят везните между печалбата и загубата. Или между живота и смъртта.

Крупието ни осведоми, че е време да направим залозите си.

— Да, но тук се играе бакара — подхвърлих и заложих минимума от десетина хиляди долара на банката. Белгази кимна и заложи на играча, после се обърна, за да проследи раздаваните карти. Това движение ми показа, че всъщност аз не го интересувам. Иначе нямаше да ми обърне гръб. Въпросите му бяха инстинктивна проверка, стрелба по гората, за да види дали ще улучи нещо и дали някой ще отговори на огъня.

Банката получи първата карта от крупието. В това време аз се наведох напред и скръстих ръце, поставяйки пръстите на дясната върху красивия „Трейсър“, който носех на лявата си китка. От долната страна на часовника имаше голямо колкото нокът пликче, съдържащо коктейл, какъвто едва ли сервираха барманките в казиното. Въпросната смес се състоеше главно от staphylococcus aureus — бързо действащ хранителен отровен патоген — и хлоралхидрат, съединение, което предизвиква гадене, дезориентация и безсъзнание в интервал от един до четири часа. Първото щеше набързо да прати Белгази обратно в хотела. Второто щеше да се погрижи за дълбокия му, макар и не кой знае колко спокоен сън, когато стигнеше там. Освободих пликчето и го хванах между показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Щях да изчакам подходящ момент, поредното завъртане на главата му, голяма печалба или загуба на един от играчите или нещо друго, което да отвлече вниманието му, и да направя своя ход.