Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

— Моши моши.

Канезаки е американски сенсей или трето поколение японец и обича да демонстрира познанията си по японски. Рядко му го позволявах.

— Здрасти — казах.

— Здрасти — мина на английски той. — Опитвах се да се свържа с теб.

Усмихнах се. Канезаки работи в ЦРУ, което автоматично го прави неблагонадежден в моите очи. Естествено, той сигурно мисли същото за мен. В Токио обаче бях отказал на шефа му да очистя младежа и бях предупредил за това самия Канезаки. Трябва да си неблагодарник от световна класа, за да не си признателен за такава услуга. Беше ми длъжник, знаех го. И се чувстваше такъв не само заради стореното от мен, а защото бе много повече американец, отколкото японец. Представата на американците за собствената им ценност до такава степен е свързана с концепцията за справедливост, че в крайна сметка са започнали да й робуват. Емоциите на Канезаки стигаха само дотам, естествено — опитът ми показваше, че един от ръководните принципи в човешките взаимоотношения е „какво си направил за мен напоследък“, — но и това беше нещо, слаб антидот срещу потенциалната отрова на служебното му положение.

— Когато не разговарям, държа телефона изключен — осведомих го.

— Батерията ли пестиш?

— Пазя правото си на личен живот.

— По реакциите ти студентите могат да изучават параноята — отвърна той и си го представих как клати глава отсреща.

Пак се усмихнах. В известен смисъл харесвах тоя хлапак, въпреки избора му на месторабота. Бях впечатлен от контрамерките, които бе взел срещу шефа си след моето предупреждение, и някаква част от мен се радваше на развитието му от наивен идеалист във все по-опитен играч.

— Нашият приятел вече е пристигнал — информира ме Канезаки.

— Знам. Видях го снощи.

— Чудесно. Нали знаеш, ние го следим електронно. Ако оставиш мобифона си включен, ще се свържем с теб, за да ти съобщим своевременно, ако научим нещо важно.

Макар да не бях сигурен, подозирах, че от Управлението наблюдават Белгази чрез мобилен или сателитен телефон. Нямах намерение да допусна същата грешка.

— Естествено — отвърнах с неутрален глас, но интонацията беше близо до точката на сарказъм.

Последва кратко мълчание.

— Няма да го оставиш включен — накрая заключи той, наполовина примирено, наполовина смутено.

Засмях се.

— Ще имаме по-голям шанс за успех, ако сме в състояние да работим съвместно — сериозно ме увери Канезаки.

Пак се засмях.

— Добре де, нека е както искаш — отстъпи той. — И без това зная, че винаги постигаш своето.

— Нещо друго?

— Да. Ще е много мило от твоя страна, ако отчетеш някои разходи.

— Този въпрос вече го обсъждахме. Парите ми трябват, за да се държа като богаташ. Онази вечер видях един китаец да хвърля милион долара на масата за бакара. Там играе и нашият приятел. Трябва да се доближа до него, а не се допускат кибици. Нито бедняци.

Канезаки навярно ме тормозеше само за да ме накара да се почувствам победител. Цялата тая програма за финансова отчетност абсолютно противоречеше на принципите на Управлението. Нито Канезаки, нито неговите шефове биха искали да оставят документална следа, която данъчните да надушат.

— Ами ако наистина спечелиш голяма сума? — попита той.

— Непременно ще я отчета като облагаем доход.

Думите ми го накараха да се засмее.

— Свършихме ли? — попитах.

— Да. А, само още нещо. Нищо особено. Снощи са убили някого в твоя квартал.

— Нима?

— Аха. Вратът му е строшен.

— Охо!

— Наясно си.

Знаех какво си мисли. Веднъж Канезаки ме беше видял да счупя врата на един тип.

— Всъщност не съм наясно — отвърнах. — Но мога да си представя.

Чух го да изсумтява.

— Само не забравяй, че макар да не сме в една и съща стая, ние те наблюдаваме — заяви.

— Винаги съм подозирал, че си падате воайори.

— Много смешно.

— Кой е смешен?

Последва пауза.

— Виж, аз може и да съм ти длъжник. Но другите тук не са. Не работиш само с мен, нали така? Трябва да внимаваш.

Усмихнах се.

— Винаги е хубаво да имаш приятел.

— Мамка му — чух го да измърморва.

— Ако имам нужда от нещо, ще ти се обадя.

— Добре. — Помълча, после пожела: — Успех.

Натиснах бутона за край на разговора, изтрих регистъра и изключих мобифона.

Канезаки не изглеждаше особено загрижен за покойника. Което сигурно означаваше, че Каратето не е свързан с ЦРУ. А може и да имаше някаква връзка, а Канезаки-сан просто да не бе в течение.

Продължих да вървя. Макао дишаше около мен, дълбоко вдишваше и издишваше като задъхано животно.