Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

Вечерта с Кейко решихме да поиграем малко хазарт в „Лишбоа“. Не можех непрекъснато да причаквам Белгази във фоайето на хотела, без да привлека вниманието към себе си. А щеше да е прекалено рисковано да се опитам да подслушвам стаята му, както бях постъпил с Каратето — ако проверяваха за подслушвателни устройства и откриеха нещо, бодигардовете му щяха да станат още по-бдителни. Затова стигнах до извода, че имам най-голям шанс да го засека не като го следя, а като предвиждам действията му.

Това може да е по-лесно, отколкото изглежда. Просто трябва да разсъждаваш като другия: какво бих направил, ако бях на негово място? Как бих гледал на света, как бих се чувствал, как бих се държал? Просто добрата солидна методика на Дейл Карнеги. Анализ на гледната точка на другия, такива неща. Аз съм добре и ти си добре. Аз съм добре, а ти ще умреш.

Изпълнението на това упражнение с човек, вземащ мерки за безопасност като Белгази, е трудно, защото такива хора обикновено избягват да са предсказуеми. Никакви повтарящи се часове, еднакви маршрути и лесни за отгатване дестинации. Нарочно се стараят да не бъдат свързани с нещо определено — с обяд в даден ресторант, подстригване в конкретна бръснарница, залагане на коне в един и същ хиподрум, — от което може да се възползва противникът.

Мерките за безопасност на Белгази за мой късмет не бяха идеални. Поведението му страдаше от нещо, което софтуерните специалисти наричат „пропуск в системата за сигурност“ — в случая, неговата хазартна страст.

Сигурно тъкмо тази страст беше позволила на ЦРУ, а може би и на Каратето да го проследят до Макао. И в момента използвах пак нея, за да отгатна плановете му. Защото, ако си пристрастен към бакарата с високи залози и си в Макао за няколко дни, няма по-добро място от „Лишбоа“. Всичко друго изглежда мизерно.

Белгази не беше глупак, разбира се. И имаше вероятност да послуша здравия разум и да отиде да залага чиповете си на някое по-скромно място, не толкова разкошно и предвидимо. Обаче се съмнявах. Ако притежаваше такъв самоконтрол, едва ли щеше да е пристрастен към хазарта. Не, той играеше със страст и се успокояваше, като си казваше, че няма за какво да се тревожи, че никой не знае за пристигането му в Макао, пък и нали винаги пътува с бодигардове, за всеки случай.

С Кейко се насладихме на местната кухня — екзотична смесица от португалски, индийски, малайски и китайски влияния — в „О Порто Интериор“, приятно, но малко отдалечено ресторантче. Местоположението му ми даде отличната възможност по пътя да проверя дали не ни следят, както и после, когато взехме такси и потеглихме за „Лишбоа“.

Бях прекарал известно време във всички казина в Макао, докато разузнавах територията, това представляваше обаче само част от подготовката ми за операцията „Белгази“. Трябваше да съм наясно не само с хазарта в Макао, но и с хазарта изобщо. Ако познавах добре обичаите и характеристиките на тази субкултура, бих постигнал нужното равнище на незабележимост. Макао беше някакво начало, ала знаех, че ролята, която изпълнявам — богат японец, любител на хазарта, — ще бъде лишена от правдоподобност, ако никога не съм виждал Лас Вегас.

Затова бях прекарал една седмица там. Отседнах във „Фор Сизънс“ в южния край на ларгото, защото ми се стори единственият добър хотел, в който може да се влезе, без да се прекоси казиното, а знаех, че ще имам нужда от убежище от дима, шумотевицата и безумието. Играх бакара в шикозния „Беладжо“, рулетка в „Рио“, зарове в западащия „Ривиера“, чиито опити да върви в крак с развлеченията и блясъка наоколо изглеждаха пресилени и изкуствени като грима на жена, която знае, че изобщо не е била красива, а сега, освен това е станала безцветна и повехнала.

Когато не можех повече да търпя, излизах в пустинята на запад от ларгото и се разхождах. Глъчката бързо утихваше. Доста време минаваше, докато избягам от светлините — и даже след километри те пак засенчваха звездите в пустинното небе. Все пак постепенно всичко започваше да изглежда достатъчно незначително в далечината и аз спирах, и се взирах в онова, което бях оставил зад себе си. Докато стоях тихо върху рифовете от пясък и вдишвах неподвижния сух въздух, реших, че този невероятен град е тъжен и самотен, че суетнята, ресторантите и неонът са само пищен бинт, скриващ някаква безспорна душевна рана — самият град представляваше странно и мимолетно зрелище в очите на влечугите, наблюдаващи го като мен отдалече със своя немигащ поглед. Те трябва да разбираха с примитивното си съзнание, че съвсем скоро всичко отново ще се покрие с пясък и храсталаци, както винаги е било.