Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

Тези мигове на отдих бяха неизбежно кратки. Връщах се на ларгото и всичко отново тънеше в крайности: коли, купени с данъчни облекчения, карани върху гладък асфалт, без нито една дупка; близо половинкилометрови шведски маси, омитани от невероятно дебели клиенти; пенсионери, надрусани от цял живот зяпане на телевизия и примамени на това място от желание за още зрелища, все повече и повече.

Бях си мислил, че 11 септември може да промени нещо, че може да стане повод за размисъл, за концентрация. Ако травмата от удара бе имала подобно въздействие, ползата от него беше краткотрайна. И по време на краткия си — за щастие — престой в Щатите, аз се уверих, че всъщност нищо не се е променило. Естествено, саможертвата бе дълг на малцина, лицемерно възхвалявани от мнозинството, което почти не прекъсваше инфантилните си гуляи, за да пожелае на войниците успех във войната.

Всичко това нямаше никакво значение за мен. Вече го бях виждал при връщането, си от Виетнам. Бях се навоювал. Сега този проблем имаха други хора.

С Кейко слязохме от таксито пред „Лишбоа“ и усетих, че бдителността ми се изостря. Не обичам казината, в Макао, Лас Вегас и където и да е другаде. Една от причините е, че входовете и изходите им обикновено са прекалено зорко охранявани. Освен това камерите и охранителните мрежи са най-добрите в света. Всяко движение, което направиш в казиното, се записва от стотици видеокамери и записът се съхранява най-малко две седмици. Ако има проблем — клиент, който печели прекалено много, маса, която губи прекалено много, — ръководството може да прегледа записите, за да види дали не е имало измама, и да вземе съответните мерки за отстраняване на причината.

Ала неприязънта ми не се дължи само на оперативните затруднения. Тя се подхранва от атмосферата, от мястото. За мен хазартът, при който всичко зависи от шанса и човек не може да му влияе и в най-малка степен, винаги носи дъх на отчаяние и потиснатост. Хазартната индустрия е наясно с проблема и се опитва да го прикрие с пищност. Предполагам, че това действа колкото с ароматизатор може да се замаскира всепроникваща воня.

Минахме през няколко стъклени врати и се качихме с къс ескалатор в главната зала на казиното. Кръглото помещение навярно обхващаше хиляда квадрата, фрашкани до дупка с тълпи от хора, мърдащи и плъзгащи се като тромбоцити в съсирваща се кръв. Високият таван едва се виждаше от облаците тютюнев дим, осветен от прожекторите. Във въздуха се носеха викове на радост и отчаяние.

Кейко искаше да играе на ротативките, което ми даде възможност спокойно да обиколя залите за бакара да потърся Белгази. Дадох й пачка хонконгски долари и я предупредих, че ще се върна след няколко часа. Ако нещата вървяха по план, най-вероятно щях направо да се прибера в хотела. В такъв случай, когато се видехме, щях да й кажа, че съм я търсил, обаче не съм я намерил и съм решил, че си е тръгнала преди мен.

Запътих се към стълбището, което щеше да ме отведе от залата за ниски залози в стаите на големите играчи горе. Подминах множество пенсионери, всеки захласнат по ротативката си, и те ми напомниха за гълъби, научени да дърпат лост в замяна на някоя и друга награда. Следваха няколко еднакви маси за рулетка, заобиколени от по-млада аудитория — здраво стиснали зъби, с блеснали от евтин екстаз очи, мърдащи устни в безмълвна молитва към същите ония богове, които въпреки всичко с олимпийска капризност измъчваха своите жертви.

Купих чипове за четиристотин хиляди хонконгски долара — около шейсет хиляди американски. Вече бях изкрънкал от Канезаки значителни суми за „разходи“ — за тяхното отчитане ми беше мрънкал по-рано. После минах покрай вратите на различните зали, без да влизам вътре, докато намерих моя човек.

От двете страни на входа на най-скъпата ВИП зала в „Лишбоа“, на последния пети етаж, стояха двамата бодигардове. Белгази вероятно се чувстваше достатъчно сигурен вътре, щом не си правеше труда да изисква да няма кибици. Естествено, гардовете можеха да наблюдават входа и да се справят с всеки, който им се стори подозрителен.

За тяхно нещастие, аз не изглеждам подозрителен. А присъствието им ми показа точно къде да отида.

Минах помежду им и влязох в залата. Играеше се само на една от трите маси за бакара. Останалите бяха свободни, като се изключат крупиетата, сковани като колосаните яки на белите си ризи, готови за играчите, които със сигурност щяха да се домъкнат, когато вечерта прелееше в нощ, и няколкото азиатски хубавици, които определих като подставени лица, пратени там да привличат баровци със сияйните си усмивки и дълбоките си деколтета.