Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

Усмихнах се. Ако Белгази се бе настанил в по-скромна стая, номерът нямаше да мине и щеше да ми се наложи да измисля нещо по-непрактично. Тук обаче имаше толкова голям плот, че между вертикалната мраморна фасада и долната страна на мивката отзад оставаше достатъчно място. Малко трудно щях да се вмъкна, но имаше точно толкова пространство, колкото за човек с моя ръст.

Бръкнах в раницата и извадих специално направения найлонов хамак, който в разгънато състояние малко приличаше на неестествено тънка корабна койка с четири алуминиеви палеца в краищата. Отново клекнах, захапах фенерчето между зъбите си и потърсих места за закрепване на палците. Можех да ги заменя с вакуумни чашки или други средства за закачване, но не се наложи: мраморният плот трябва да тежеше близо сто килограма и се поддържаше от дървени подпори, всяка от които осигуряваше удобна пролука за палците. Закачих хамака, опънах хоризонталните ремъци, после се покатерих заедно с раницата отгоре. Отпуснах се по хълбок, свит около заобленото дъно на мивката, пъхнал раницата под подлакътницата си. Не беше удобно, но се търпеше. Определено бях преживявал и по-неприятни неща, пък и във всеки случай едва ли щях да чакам много.

Знаех, че ако ги бива в работата им, бодигардовете най-вероятно ще претърсят апартамента преди влизането на Белгази. Също така бях уверен, че в сегашното си състояние той ще иска да остане сам и затова сигурно ще им нареди да излязат — ако изобщо ги пуснеше вътре, — преди да са направили подробна проверка. И все пак, какъвто си бях добър скаут, носех двайсет и два калибров еднозаряден пистолет, разработен от ЦРУ и изкусно скрит в изящна писалка „Монблан Майстерщюк“, която сега извадих от раницата. При нужда щях да я използвам, за да поваля най-близкия си противник, а в последвалата суматоха щях да се оправя с останалите. Естествено, ако се стигнеше дотам, нямаше да ми платят, затова оръжието беше само за краен случай.

Не се наложи да чакам дълго. Двайсет минути след като бях заел позиция, чух вратата на апартамента да се отваря. Във външната стая светна лампа. После стъпки, приближаващи се към мен. Вратата на тоалетната се блъсна в стената. След това се разнесоха звуци от повръщане.

Пак стъпки, на друг човек. Мъжки глас:

— Monsieur Belghazi…

Бодигардът, предположих. Отново се чу повръщане, после гласът на Белгази, нисък и дрезгав:

— Yallah! — Не знаех думата, обаче разбрах какво иска да каже. Вън. Веднага.

Чух бодигарда да се отдалечава, после отваряне и затваряне на външната врата. Белгази продължи да пъшка и повръща. В бързината не бе се сетил да включи лампата в банята, но откъм апартамента нахлуваше известна светлина, за да сгъсти сенките под мивката, където висях.

Нещо метално изтрополя по мраморния под и се зачудих какво ли е. После се сетих: токата на колана му. Стафилококите причиняват диария и той се мъчеше да върви в крак с проявяващите се симптоми. Последвалите звуци и миризми потвърдиха диагнозата ми.

След десетина минути го чух да излиза от банята. Светлината в спалнята угасна. Спокойно можех да предположа, че се е строполил на леглото.

Леко вдигнах ръка и погледнах светещия циферблат на трейсъра. Щях да му дам още половин час — достатъчно, за да съм сигурен, че хлоралхидратът е почти напълно разграден в организма му и следователно е максимално трудно да се регистрира, ала не чак толкова дълго, че да започне да се събужда. Аутопсията щеше да установи наличието на стафилококи, разбира се, обаче те се срещат естествено, макар и злополучно, в храната, затова присъствието им нямаше да възбуди подозрения. С малко късмет, при отсъствието на каквото и да е друго вероятно обяснение, те щяха да поемат вината за инфаркта, който щеше да получи Белгази.

Всъщност инфарктът щеше да е резултат от инжектиране на калиев хлорид. Смятах да използвам подмишничната или може би очната вена, и двете трудни за откриване входни точки, особено с игла двайсет и пети размер, с каквато щях да си послужа. Инжекцията с калиев хлорид е безболезнен начин да си заминеш от този свят, поне според кардиолозите. Калиевият хлорид деполяризира клетъчните мембрани в сърцето, предизвиква пълно спиране на сърдечния мускул, незабавно изпадане в безсъзнание и бърза смърт. След настъпването й другите клетки в тялото естествено започват да се разкъсват, освобождават калия в кръвоносната система и правят неустановимо наличието на фактора, довел до началото на процеса.