Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Както и да е. Ако имаме името и молбата за виза на господин блондина, ще се окажем ужасно близо до нашия приятел.

— Разбрах.

Млъкнах и се замислих дали няма още нещо. Боже, така ми се спеше.

— Ами вторичният ефект, за който говорихме? — попитах. — Нали се сещаш, семейството.

— Почти приключвам. По-късно тази сутрин сигурно ще имам информация.

— Добре, страхотно. И още нещо, което ми хрумва. Имам усещането, че нашият приятел е познавал втория човек от списъка. Воювали са заедно, ще видиш. Не знам какво означава, но… интуицията ми подсказва, че тази връзка е важна. Част е от цялостната картина, която се опитваме да сглобим.

— Добре, ще проследя тази връзка. А сега какво?

— Ще пратя съобщение на нашия приятел да се чуем по телефона. Ще забавя малко топката, доколкото ми е възможно, но ако не поискам да говоря с него скоро, той ще надуши капана. Опитай се да откриеш местонахождението му, това трябва да стане до четиридесет и осем часа. Не, по-скоро. Трябва да отида там, където е той.

— Защо не тръгнеш веднага?

— Не знам къде…

— Няма нужда да знаеш, поне не точно. Знаем, че е на яхта, вероятно все още сравнително близо до мястото, където беше последния път, когато се обади. Тръгни веднага и ще си много по-близо, когато го локализираме. Изчакай в някой близък град с оживено летище. Ще ти спести време.

— Прав си — съгласих се. — Уморен съм, трябваше да се сетя.

— Да, е, очевидно никой не е съвършен.

Засмях се, бях доволен, че ми връща шегите.

— Добре, ще уредя обаждането и ще хвана самолет. Но ще ми трябват няколко неща от теб.

— Нека позная. Нещо от Дядо Коледа.

— Точно така. От същия вид играчки, каквито ни пусна миналата година през комина, без упойващата пушка. Помниш ли ги, или искаш да ти пратя списъка по интернет?

„Играчките“, за които говорех, бяха пистолет със заглушител, инфрачервен лазер и визьор за нощно виждане, резервен пълнител, сто патрона с кухи глави, кобур за бедрото и очила за нощно виждане. Бе възможно да поискам и още някакви глезотии, когато научех местонахождението на терена — стига да го разберяхме предварително, — но си струваше да го натисна за основните неща още сега.

— Помня — отвърна той.

— Този път по-малки, да се крият лесно. Вероятно ще действам в градска среда. Също и защитна жилетка. И медицински комплект. Не знам в каква форма ще намеря приятелчето си.

— Разбрах.

Помислих още малко, струваше ми се, че пропускам нещо. Сетих се.

— Трябва да оправим и книжата — казах. — Съмнявам се, че приятелчето ми пътува с паспорт или някакъв друг документ, най-вероятно ще се наложи да минем през митницата на страна, в която официално не е влизал.

— Мога да се погрижа за това.

— Добре, добре. Веднага щом научиш нещо за онова семейство или пък нещо друго, пусни ми съобщение. И аз ще ти се обадя веднага щом се чуя с нашия приятел.

— Добре. Късмет.

Проверих самолетите през интернет. Единственият полет без прехвърляне от Източния бряг до Югоизточна Азия беше на „Сингапур Еър“, тръгваше от „Нюарк“ в единайсет тази вечер и кацаше на „Чанти“ в Сингапур осемнайсет часа и четиридесет минути по-късно, в 6,40 сутринта местно време. Дълъг полет, но щеше да ми спести време, в сравнение с варианта със смяна на самолетите на Западния бряг, в Токио или в Хонконг. Пък и при сегашната ми умора, ако успея да се уредя с билет за първа класа, сигурно ще спя през целия път. А в Сингапур щях да съм на един, максимум два часа път със самолет от предполагаемото местонахождение на яхтата на Хилгър.

Обадих се на авиокомпанията по пътя към хотела. Извадих късмет, имаше места в първа класа за полета довечера. Взимаха по дванайсет бона за двете посоки, при тази цена се учудих, че изобщо успяват да продадат нещо. Не знаех за другите им клиенти, но за мен комфортът си струваше допълнителните разходи. При моята работа разликата между това да пристигнеш изтощен от деветнайсетчасов полет и да кацнеш добре отпочинал можеше спокойно да означава разлика между гибел и оцеляване.

Напуснах хотела, влязох в интернет кафене и пуснах съобщение на Хилгър:

„Ако се надяваш господин блондинът да ти се обади, ще ти се наложи да почакаш. Последния път, когато го видях, не беше добре.

Имаш само една възможност да излезеш от това жив. Пусни Докс.“

Надявах се, че съм подбрал точните думи. Смятах, че ще му привлека вниманието, но не можех да бъда сигурен. Възможно беше да ги разчете различно: да убие Докс, да ме подгони с целия си наличен ресурс и да се опита да приключи така играта.