Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Имаше и още нещо. Третата задача беше за заблуда. Нямаше трета задача, тя беше само илюзия, начин да ми свалят гарда.

И най-накрая — Докс. Исках да се тревожа, защото знаех, че Хилгър може вече да го е убил, но ледената ми същност не ми позволяваше. Просто реши проблема, казваше един глас в мен. Остани спокоен. Бъди аналитичен. Нищо друго няма да помогне нито на теб, нито на Докс.

Поставих се в положението на Хилгър. Той беше умен. Как беше планирал всичко това?

„Има само две жертви — би могъл да разсъждава той. — Веднага щом и втората падне, моят човек премахва Рейн. Дали да убия първо Докс? Рисковано е. Ами ако Рейн поиска да говори с него, преди да се погрижи за Ачинели? Ами ако нещо се обърка при удара? Без Докс губя лостовете си. По-добре да изчакам. Когато моят човек потвърди, че с Рейн е свършено, веднага ще приспя Докс.“

Това ми звучеше логично. Аз бих постъпил така. Което означаваше, че Докс все още е жив.

Вероятно.

Разтърках очи. След като адреналинът се разнесе, настъпи неизбежната реакция на периферната нервна система. Мозъкът ми се замъгли и ужасно ми се приспа.

Как да се справя с положението? Това беше другото нещо, което трябваше да реша. Ако си изиграех картите правилно, Докс все още имаше шанс. Ако се провалях, и той заминаваше.

При всички случаи трябваше да се свържа с Хилгър. Трябваше да го накарам отново да се размърда и да продължа да се опитвам да изтръгна нова информация, за да направя пробива.

Как? Как?

Можех да се престоря, че всичко е минало гладко. Ачинели е мъртъв, очевидно от емболия. Дай да говоря с Докс. Искам подробности за третата задача.

Не, това щеше да го постави нащрек. Той много бързо ще научи какво се е случило с господин блондина. Сигурно вече подозира най-лошото, след като толкова сигурен човек още не му е докладвал след последната ни среща. Ако не му кажех какво е станало, ще усети, че си играя с него.

Тогава бъди искрен. Обвини го, заплаши го, изплъзни му се. Той точно това очаква и за това е готов. Ако си давах вид, че постъпвам предвидимо, той щеше да реагира предвидимо.

А това означава… какво? Не бях сигурен. Може би ще се опита да отрече всичко, да протака, да търси начин отново да ме докопа. Не знаеше, че съм видял човека му в Сайгон — ако знаеше, щеше да прати някой друг да ме причака в Ню Йорк, — затова сигурно си вярва, че ще може да блъфира докрай.

Разбира се, отново ще настоявам да говоря с Докс. А ако Хилгър не ми позволи? Това би означавало само едно. И аз щях да прекарам остатъка от живота си в опити да го накарам да си плати.

Отидох с колата до обществената библиотека на Грейт Нек и пуснах нова информация на Канезаки. После му се обадих от уличен телефон. При него още нямаше пет часа сутринта. Е, днес денят му щеше да започне рано.

Звънна само веднъж и след това чух гласа му.

— Да.

— Ти какво, да не спиш с телефона на възглавницата?

— Понякога.

— Веднага си провери съобщенията във форума. Пратих ти всички подробности за втория човек от списъка. Вече се погрижих за него. Всичко се развива много бързо.

— Вече си… пак си го направил. И чак сега ми казваш.

— Нямам време да споря с теб сега. Помниш ли русия от снимките, които ти пратих?

— Разбира се. Но не открих нищо за него.

— Вече ще можеш. Преди по-малко от два часа претърпя ужасна злополука в Ню Йорк.

— О, Боже!

— Да, нашият приятел го беше пратил да ме причака. Имах късмет.

— Нашият приятел… имаш предвид…

— Точно така. В списъка няма трети човек. Всъщност аз бях третият.

— Ами…

— Още не знам. Но се надявам да е добре. Той е лостът, с който нашият приятел ме действа, не помниш ли? Ще организирам нов телефонен разговор и ще разбера. Но ще се върнем на това след малко. Събуди ли се вече? Слушаш ли ме?

— Разбира се — отвърна той. Прозвуча ми сякаш въпросът го е обидил.

— Добре. Русият вероятно е пътувал стерилен. Но имам силно предчувствие, че е карал нещо, вероятно ван, който все още е паркиран на улицата. Ако ченгетата го открият, може да научат името му. Ако имаме името му, можем да разберем кой напоследък е кандидатствал за виза за азиатска страна. Следиш ли мисълта ми?

— Разбира се — повтори той.

Дадох си сметка, че се държа прекалено дидактично. Той вече не беше зелен и никога не е бил глупав.

— Все още не си имал време да го обмислиш — казах. — А аз имах. Това е единствената причина да те питам.

— Не се тревожи за това — отвърна той и си представих киселата му усмивка от другата страна на линията.