Бари Айслър: Рейн-сан: Реквием за един убиец

Нямаш избор.

Стоях там на студа, в тъмното, под дъжда. На някакво ниво си бях давал сметка за опасностите, които крие едно негово позвъняване. Но въпреки това му позволих да го направи. Защото, когато телефонът попадне в ръцете му…

Нямаш избор.

Мобилният ми иззвъня. Погледнах дисплея, търсеше ме Боаз. Обадих се.

— Добре ли си? — попитах.

— Чу ли гърмеж?

— Не, не съм. Но не съм слушал внимателно.

Той се засмя.

— Има едно просто правило. Ако няма гърмеж, значи новините са добри.

— Обезвредил си я?

— Обезвредих я и я направих напълно неизползваема. Трябват ни специалисти за радиоактивния материал. Има си правила, по които трябва да се изхвърли, но това е нечия друга грижа.

Тръгнах към колата. Господи, не знаех, че съм ударен на толкова много места.

— Чия? — попитах.

— Да кажем, че господин Боземан има голямо желание никой никога да не научи за този инцидент. А моята организация ще се радва да се сдобие със свой човек от управата на ротердамското пристанище. Очертава се едно великолепно приятелство.

— Ще вкараш организацията си в цялата работа?

— Разбира се. При такива резултати, малко — как го наричате вие, частпром? — лесно ще ми бъде простено. Но стига за мен. Чувствам такова облекчение, че не излетях във въздуха на милиони парчета, та забравих да те питам за Хилгър.

— Мъртъв е.

— Как стана?

— А ти как мислиш? С куршуми.

— А ти добре ли си? Нали не си ранен и не си в опасност?

— Добре съм.

— Фантастично! Нафтали ще е толкова доволен, че може пак да проговори. Надяваше се лично да го направи, но е голямо момче, ще разбере, че най-важното сега е, че е станало.

— Къде сте?

— Във влака, връщаме се към Амстердам. Да пийнем по бира. Да си поговорим, да се отпуснем.

— Аз… имам много тревоги на главата.

— Глупости. Никой не трябва да остава сам след подобно нещо. Освен това си с нашата кола и с лъскавите ни играчки. Трябва да ни ги върнеш, иначе ще загазим.

Опитах се да се усмихна, но ме заболя.

— Да се срещнем на гарата да ти дам ключовете. Но няма да остана много.

Паркирах близо до централната гара, взех си чантата от багажника и заключих колата. Докато минавах покрай един канал, хвърлих пистолета на Хилгър във водата. Пистолета „Хеклер и Кох“ бях оставил в парка. Нямах време да го търся в калта, но всичко беше наред. Дори не съм стрелял с него, а щом ми го беше дал Боаз, значи е стерилен.

Срещнах ги на гарата, слизаха по стълбите от перона на ротердамския влак. Нафтали ми стисна ръката.

— Задължен съм ви, господин Рейн — каза той.

— Не, не си. Ти ми пазеше гърба. Това е достатъчно.

Той поклати глава.

— Знам, че брат ми е бил пратен да ви убие. Радвам се, че не е успял.

— Да, аз също — отвърнах и Нафтали изненадващо се усмихна.

— Казах ти, че ще е развълнуван — обади се Боаз.

Засмях се тихо и веднага направих гримаса. Гърдите ме боляха, сякаш бях спрял влака с тях.

— Къде отиваш сега? — попита Боаз. — При Дилайла?

Не можех да го заблудя, дори и да исках.

— Да.

— Не съм й се обадил, да знаеш. След Сингапур. Оставих тази работа на теб.

— Искаш ли да отида при нея? — попитах и му подадох ключовете. — Или искаш да стоим тук и да си говорим?

Той се засмя. Обясних за пистолета и къде могат да си намерят колата, след това отидох до гишето да проверя влаковете за Париж.

Имаше един, който тръгваше в девет и пристигаше на Гар дю Нор в Париж в един през нощта. Купих си билет и тръгнах към перона. Точно преди да се кача, се обадих на Канезаки от обществен телефон.

— Как е той? — попитах.

— Ще се оправи. Има доста натъртвания, няколко счупени ребра и ужасно изгаряне.

Да, и моята кожа гореше. Бях толкова погълнат от другото, че досега не бях забелязал.

— Добре.

— Ами ти? — попита той. — Успя ли…?

— Беше прав за всичко. Свършихме това, за което бяхме дошли, включително и обезвреждането на нашия приятел. Ще ти изпратя подробностите по интернет. Но можеш да се свържеш с израелците на мобилните им телефони още сега.

— Може.

— Справи се добре, Том.

— Ти също.

— Е, няма ненаказано добро. Ще поддържаме връзка.

— Надявам се.

Седнах на мястото се във влака и след пет минути потеглихме. Целият бях мокър от пълзенето през Вонделпарк и треперех от студ, гърдите ме боляха. Исках само да отида на топло и сухо място и да поспя.

Опрях глава на стъклото. Когато светлините на града изчезнаха зад мен и навън стана по-тъмно, отражението ми се появи в стъклото.