Бари Айслър: Рейн-сан: Реквием за един убиец

— Ами „Бритиш Петролиум“? Заливът Прудхоу?

Той ме погледна.

— Откъде знаеш за това?

— Има ли значение?

Настъпи мълчание и аз реших, че ще откаже да говори. Но му бях казал, че може и да го оставя жив. Колкото и да си корав, в екстремни ситуации и една капка надежда може да разцъфне без много усилия в цял мираж на спасението.

— В залива Прудхоу тествахме новото лекарство — заговори той. — От една страна, беше провал, защото не постигна желания ефект. Но също така беше и успех, защото показа, че за да оздравее пациентът, имаме нужда от по-висока доза. Имахме и други възможности, сред които Рас Танура и Саудитска Арабия. Но…

— Но ти имаш верен човек, който да ти осигури достъп в Ротердам. Боземан.

— Точно така. И исках да сведа жертвите до минимум. Планът на ротердамските рафинерии е идеален за тази цел.

— Значи когато рафинериите в Ротердам спрат да работят…

— Точно така. Цената на петрола ще скочи, търсенето ще намалее и аз лично щях да ускоря настъпването на постпетролната ера в световната икономика, без ОПЕК. Разбираш ли? Осъзнаваш ли какъв е залогът? Живеем в пагубно време. Воюваме с нов вид враг, който не може да бъде спрян. Как да го победим? Да станем като него?

— Нима не си станал вече?

— Не казах „да стана“, а „да станем“. Някой трябва да направи каквото е необходимо, Рейн. Някой трябва да живее в сенките, за да може другите да се радват на светлината. Някой трябва да извърши грях, за да могат останалите да се радват на невинността си. Ако не разбираш аргументите ми, давай, застреляй ме. Направи единственото нещо, в което си добър. Ти ме победи. Спечели. Отново.

Не казах нищо. „Единственото нещо, в което си добър.“ Глупаво беше, но думите му ме прерязаха.

— Но ми позволи едно последно желание — добави той. — Нека се обадя на сестра ми. Тя е единствената, с която искам да се сбогувам. Или дребната милост противоречи на твоя кодекс на убиец?

Гледах го през мерника на пистолета, който сочеше право в челото му. Мислех си как нищо не ми струва да придвижа пръста си назад, колко лесно се отнема живот.

За мен винаги е било лесно. Това, което от останалите изискваше огромен кураж, страх, разкаяние и преглътнато отвращение, аз просто… го правех. И продължавах да го правя. Винаги има някаква причина. А ако няма, си я измислях.

— Мобилният ми телефон е ей там — посочи той с глава към мъртвия в дърветата. — Коляното ми е счупено, не мога да стигна до него. Би ли ми дал твоя? Моля те?

Какво значение имаше? Дребна милост, както той каза. Извадих мобилния си и го хвърлих към него.

— Благодаря ти — кимна Хилгър. Направи гримаса и го отвори със здравата си ръка.

Ако исках да спра, трябваше да намеря начин, време и място да го направя. Трябваше да взема решение да спра. Това решение носеше рискове, така е. Но пък отваряше нови възможности.

Може би точно това имаше предвид Дилайла, когато ми говореше за избора, че мога да направя правилен избор.

Хилгър се подпираше на левия си лакът и въвеждаше номера на сестра си с левия си палец. Не ми беше удобно да слушам какво ще й каже.

Да, това беше моментът. От толкова отдавна си повтарях, че нямам избор, че рефлексите ми за избор са атрофирали. Но можех да ги събудя отново. Можех да го оставя жив. Като си тръгна, ще докажа, че с Докс не сме заплаха за него. Той няма да има мотив да ни преследва.

Звучеше логично. Можех да го направя. От мен зависеше. Изборът беше мой. Всичко изглеждаше възможно. Хиляди нови решения. Мислех си как ще кажа на Дилайла, че е била права, и колко много означава за мен доверието й, как ми е помогнала с него. Ще й кажа…

Телефонът! Не се обажда на сестра си, детонира бомбата!

Без повече да се замислям, вдигнах пистолета и стрелях в лицето му. После още веднъж. Общо три пъти. Той подскочи, потрепери и изпусна телефона.

Седях като окаменял във внезапно настъпилата тишина. Дъждът барабанеше силно по ръцете и раменете ми. Пипало от дим се протягаше срамежливо във въздуха през дулото на пистолета.

Станах и си прибрах телефона. Погледнах екрана. Кодът за достъп, след това 1, кодът на Америка, 212, кодът на Ню Йорк и още шест цифри. Господи, оставала му е само една цифра.

А дали така детонираше бомбата? Или наистина…

Нямаше значение. Доколкото ми беше известно, Боаз беше бръкнал до лактите в бомбата точно в този момент. Ако Хилгър я беше взривил, Боаз щеше да е мъртъв. Дори и да грешах, нямах избор.

Дъждът заваля още по-силно. И през ехото на неговите проклети барабани ми се стори, че чух шепот, едновременно познат и далечен.