Бари Айслър: Рейн-сан: Реквием за един убиец

Смених посоката и влязох в парка от „Стадхоудерскаде“, от източната страна. Минах през портата, излязох от пътеката и се шмугнах в една редица дървета. Приклекнах и зачаках очите ми да се адаптират към тъмнината. Около мен имаше няколко души с чадъри, но всички те бързаха, защото валеше, най-вероятно се прибираха от работа вкъщи. Никъде не видях някой просто да се размотава.

Придвижвах се бавно през дърветата по североизточния ръб на парка, през цялото време бях на лакти и колене, лицето ми беше на два сантиметра от подгизналата земя. Беше като завръщане у дома. Спирах често, за да огледам какво става около мен. Няколко велосипедисти минаха по пътеката вляво, друго движение нямаше.

Сто метра по-навътре спрях. Точно пред мен имаше група дървета, близо едно друго. Точно на това място бих се причакал. Пропълзях по-близо. Там беше, в основата на най-дебелото дърво. Лежеше проснат на земята. Хилгър.

Чаках и го наблюдавах. Беше от източната страна на дървото, беше се скрил зад него от всички, които идваха от запад. Точно както бях предвидил, чакаше мен. Само че аз и моята ледена същност направихме една стъпка повече от него.

В тъмното ми беше трудно да видя добре, но ми се стори, че държи пистолет в дясната си ръка. Вляво от него нещо периодично просветваше. Малък монитор, може би на мобилен телефон. Бях прав и за камерата, което означаваше, че с него няма никой.

Бавно и много внимателно го заобиколих изотзад и тогава започнах постепенно да се приближавам. Дъждът заглушаваше звуците, но нямах нужда от него. Ако трябва да посоча едно нещо, което тялото ми беше научило и никога нямаше да забрави, това беше тихото придвижване в калта. Хилгър ми каза, че се е бил в пустинята. Много зле за него.

Дванайсет метра. Десет. Не беше трудно да се превъзбудя в мига на убийството и затова се заставих да остана спокоен и стабилен.

— Не мърдай! — чух заповед зад себе си.

Беше гласът на Хилгър. Замръзнах и дори не се опитах да се обърна. Човекът на земята пред мен не помръдваше.

— Много бавно остави оръжието на земята далеч от теб. После вдигни високо ръце с разперени пръсти.

Направих каквото ми нареди, след това хвърлих един поглед назад. Видях само силует с пистолет на три метра от мен. Дулото беше ненормално дълго. Осъзнах, че има заглушител. Както ме държеше на мушка, ми бе прекалено далече, за да му скоча. Ако стреля в торса ми, „драконовата кожа“ щеше да ме спаси. Но ако се прицели по-нагоре или по-надолу, с мен е свършено.

— Кой е човекът на земята? — попитах. Опитвах се да го ангажирам в разговор, за да видя дали няма да ми се отвори възможност.

— Нямам представа.

— Убил си човек само за да си осигуриш прикритие?

Чух го как се изсмя.

— Ама свърши работа, нали?

Не можех да го отрека.

— Ще ми опяваш ли за това? — каза. — А ти колко души уби миналата седмица?

— Аз нямах избор.

Той пак се изсмя и аз усетих как дълбоко в мен бавно припламва гняв. Не беше се помръднал, за да ме претърси, вероятно защото се притесняваше да се приближи прекалено след случката в Сайгон. У мен беше ножът, който Боаз ми даде, държах го в предния джоб. Ако скочех към него, вероятно щях да успея да го разтворя, докато се опитва да ме застреля. Може да умра, но ще завлека и него заедно с мен в ада.

Направи го. Направи го.

Говореше ледената ми същност.

Не. Има по-добър начин.

Трябваше да му отвлека вниманието. Това щеше да ми е достатъчно. Нещо, с което да си спечеля няколко допълнителни секунди.

— Кажи къде е Докс? — попита той и аз осъзнах, че това е моят момент. Той не знаеше колко е пострадал едрият снайперист. Мислеше, че е с мен тук.

— Той е при Боземан — отвърнах. — Боземан го пусна при контейнера. Обезвреди бомбата.

Настъпи секунда мълчание, докато мозъкът му се бореше да асимилира новата информация колко много знам. Боземан, контейнерът, бомбата, обезвредена… доста данни трябваше да преработи. Трябваше да мисли, а това го разсейваше.

— Лъжеш — процеди.

Този път аз се изсмях.

— Прав си. Искаш да знаеш къде е ли? Докс, застреляй го.

Хилгър беше прекарал достатъчно дълго време в армията и беше достатъчно запознат със смъртоносните умения на Докс, затова командата „застреляй го“ му подейства почти като на кучето на Павлов. В мозъка му виеха сирени: „Рейн трябва да има предавател, Докс е близо със снайпер, къде има видимост, къде се цели…“

Завъртях се и се хвърлих върху него. Бях на метър и половина, когато първият куршум се заби в гърдите ми. Сякаш се бях блъснал в дърво, в дробовете ми не остана никакъв въздух. Той изстреля още два, все в торса ми и тогава аз хванах оръжието му с две ръце. Дръпнах силно вляво и така завлякох дулото в негово дясно. Той се завъртя, за да не му счупя китката, и изстреля още два куршума настрани. Сборичкахме се за пистолета.