Бари Айслър: Рейн-сан: Реквием за един убиец

Не можех да си поема дъх. Чувствах се все едно са ме ритнали три коня. Хилгър заби коляно в слабините ми и болката се разля нагоре по корема. Държах дългия заглушител и го бутах назад и нагоре към дясното рамо на Хилгър. Той не можеше да го избегне, не искаше и да го пусне. Китката му изпращя. Той извика от болка и успях да му отскубна пистолета.

Направих крачка назад и с последни сили го ритнах странично в коляното. Той изкрещя и падна. Аз се строполих на колене на около метър от него и докато се опитвах да овладея пистолета, се мъчех да вдишам…

Загубих контрол над оръжието и го изпуснах в калта. Лицето на Хилгър беше изкривено от болка. Лявата му ръка се бореше с токата на колана му. Спомних си Сайгон. Нож на колана.

Разбира се, че нямаше резервен пистолет в себе си, бях го видял в ръцете на мъртвеца при дърветата.

Дишай, дишай…

Заопипвах земята за пистолета. Не можех да го намеря. Периферното ми зрение се замъгляваше.

Хилгър се справи с токата си и изведнъж в ръката му се появи острие.

Стиснах зъби и с цялата останала ми сила се опитах да поема въздух в дробовете си. Не стана. Малки червени точици затанцуваха пред очите ми. Фалшивата ми команда към Докс беше разконцентрирала Хилгър достатъчно, за да не намери време да се фокусира и да ме застреля в главата или в таза, но куршумите ме удариха, макар и през „драконовата кожа“, като чукове и предизвикаха спазъм в диафрагмата ми. А коляното в слабините ми направи нещата още по-лоши. Мозъкът ми не получаваше кислород и започваше да угасва.

Хилгър се плъзна към мен с нож в лявата ръка, лявото му рамо риеше калта. Той се придърпваше напред като ранено влечуго.

Потърках трескаво диафрагмата си. С тихо просвирване малка въздушна струя си проправи път към дробовете ми.

Хилгър замахна с ножа. Аз се строполих далече от него по гръб и краката ми застанаха между двама ни. Продължавах да разтривам диафрагмата, опитвах се да я освободя от спазъма. Още малко въздух се стрелна през гърлото ми, като затворник, бягащ през минно поле.

Той пак замахна. Острието се вряза в обувката ми. Успях леко да си поема дъх. Хилгър извика и пак замахна. И пак уцели обувката ми.

Поставих ръцете си на земята, за да се изтегля далеч от него и пръстите на десницата ми напипаха студен метал. Пистолетът. Грабнах го, ритнах с крака във въздуха, за да си спечеля безценен половин метър разстояние, след това вдигнах оръжието с дясната ръка напред, а с лявата продължавах да масажирам корема си. Поех още малко въздух. После още веднъж. Червените точици изчезнаха, периферното ми зрение се просветли.

Хилгър видя пистолета и осъзна, че не може да ме достигне. Тялото му се отпусна и той хвърли ножа в калта.

Седяхме така и никой от нас не можеше да помръдне. След няколко секунди Хилгър се изсмя.

— Май все пак си недосегаем за куршумите — подхвърли. — Бронежилетка, нали?

Не отговорих. Все още се опитвах да си възстановя дишането.

Седяхме така почти минута, никой от двамата не можеше да помръдне. Когато вече можех да говоря, свалих оръжието надолу.

— Кажи как да обезвредим бомбата.

Той се усмихна.

— Значи още не сте я обезвредили. Излъга ме.

— Не знам. Работи се по нея. Кажи ми и ще те оставя жив.

Той се изсмя.

Помислих дали да не звънна на Боаз. Но без съдействието на Хилгър с нищо не можех да му помогна. А и едно телефонно обаждане може да го разсее в деликатен момент. По-добре да изчакам.

— За кого работиш? — попитах. — „Ал Кайда“? „Хамас“? „Хизбула“?

Той отново се изсмя.

— Какво? — попитах.

— Работя за страната си.

— Не те разбирам.

Хилгър въздъхна.

— Някой трябва да лиши враговете на Америка от финансиране, Рейн. Как страната ми да победи радикалния ислям, като в същото време му налива пари?

— Какво общо има това с Ротердам?

— Много общо. Пристрастеността на Америка към петрола е болест, която я убива. За бога, американците са по-склонни да пратят момчетата си на война, отколкото да пътуват по няколко в една кола за работа. С Конгреса е още по-зле. Тези идиоти на практика предлагат на данъкоплатците сто долара награда, ако купуват повече бензин — дават на пристрастените още пари за доза, още пари, които отиват у моллите и саудитците, нашите врагове.

— Значи Ротердам е ваксина.

— Да. Добре казано. Вдигаш цената на петрола достатъчно, за да намалее търсенето и да се създаде пазарна инициатива за алтернативи, но не чак толкова, че пациентът да изпадне в шока на икономическата депресия. Срамота е, че пациентът няма разума или волята да се ваксинира чрез данъка върху въглеродния диоксид, но отрицанието е същността на пристрастяването и не променя факта, че пациентът отчаяно се нуждае от помощ.