Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Двама за транспортиране — каза Канезаки. — Плюс мен.

— Господине — отвърна морският пехотинец, — нямам разрешение за други пътници.

— Ела с мен — подкани го Канезаки и двамата с младия мъж се отдалечиха, за да не ги чуваме.

Гледах как си говорят. Канезаки жестикулираше, а морският пехотинец кимаше и слушаше.

След минута се върнаха. Морският пехотинец протегна ръка на Докс.

— Господине, може ли да ви помогна да се качите на борда?

— Можеш, синко. Радвам се, че са пратили морски пехотинец. Само ми дай пет минути с тези негодници, става ли?

— Тъй вярно — отвърна младият мъж и се отдалечи уважително.

— Това е отношение към ВИП — каза Докс. — С какво го заслужих?

— Самолетът е от малката ескадрила на ЦРУ — обясни Канезаки. — Преди превозваше едни много лоши хора на много тайни места. Сигурно сте чели за това във вестниците. Нищо повече няма да кажа.

— Знаем за тази програма — вметна Боаз.

Канезаки се усмихна.

— Знам, че знаете. Вие сте част от нея.

— Какво каза на пилота? — попитах аз.

Канезаки сви рамене.

— Най-вече му припомних за срама, който ще носи цял живот, ако сега отлети и остави ранен морски пехотинец.

— Това съм аз — каза Докс. — Надявам се, не си споменал, че и Джон е служил в армията.

Канезаки се засмя.

— Не съм. Сигурно съм забравил.

Докато гледах Канезаки, неочаквано се развълнувах. Толкова много ми напомняше за Тацу. По начина, по който се осмеляваше да излиза извън системата, за да помогне на правдата да възтържествува. По начина, по който си затваряше очите за някои неща, за да накара другите да помагат на пъклените му планове с благородни цели.

— Прав ли съм да предположа, че въпреки неочакваното отсъствие на Джим Хилгър от яхтата, все още всички ние искаме да… го пратим по-рано в пенсия? — попита Боаз.

— Разбира се, че си прав да предполагаш така — потвърди Докс. После се обърна към мен. — Знаеш ли къде да го намериш?

— Можеш да ме попиташ, след като се качим на самолета — отвърнах. — Когато няма да сме в присъствието на чужд разузнавач. — Обърнах се към Боаз. — Не се обиждай.

Боаз се усмихна.

— Няма.

— Не ми пука, дори Боаз да е от Марс — заяви Докс. — Бих му поверил живота си по всяко време. И се надявам, че и той би направил същото — погледна към Боаз, който кимна. — Освен това човекът разбира от хубави вицове. За разлика от някои хора, които бих споменал, независимо от наличието на други положителни качества у тях. Кажи ми къде да намерим този нещастен, насран малък чекиджия, това лайно миризливо, тази мръсна свиня и окаян педал, и да го убием като куче, каквото всъщност е?

Боаз се изпълни с респект. Но преди да помоли Докс да повтори всички обиди, аз се намесих:

— Никого няма да търсим. Едвам ходиш. Начинът, по който дишаш, ми подсказва, че ребрата ти са счупени, но засега морфинът заглушава болката.

— Само натъртване е — възрази Докс и направи физиономия. — И по-зле съм бил.

— Лъжеш — каза Боаз със странен британски акцент.

И двамата избухнаха в смях, Докс стенеше, докато се смееше. Аз обаче не разбрах шегата. Когато спряха, Боаз продължи:

— Вярно е, аз съм чужд разузнавач. Но това е официалната ми работа. А за тази операция не съм уведомил началниците си.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Нафтали е брат на Гил.

— Да му се не види! — възкликнах. — Стори ми се, че виждам у него нещо познато.

— Да, прилича на Гил. И е опасен също като него. Смята, че ръководството ни не е достатъчно мотивирано да отмъсти за смъртта на брат му.

— Такива са началниците — подхвърли Докс. — Или не правят достатъчно, или се престарават, никога не уцелват златната среда.

— Значи си тук по собствена инициатива? — попитах Боаз.

Той сви рамене.

— Да речем, че някои хора… с радост ще си затворят очите какви сме ги вършили с Нафтали, докато сме били във ваканция. Знаеш как става. Понякога хората искат някои неща да се свършат, но не искат да знаят как. Нямат желание подписът им да стои под тях. Мисля, че ще запомним бившия американски военен министър Ръмсфелд със „синдрома на гумените ръкавици“. Никакви отпечатъци, никакви улики.

— Боже — простенах, — никой ли вече не работи за правителството си?

Докс изохка.

— Казах ти веднъж, човече. Бъдещето е в приватизацията. Значи не мислиш, че ще можем да премахнем Хилгър тук, в Сингапур?

Поклатих глава.

— Съмнявам се, че Хилгър ходи дори до магазина за мляко, без да носи в себе си пет различни валути и три паспорта с различни самоличности. Ще се върне в яхтклуба, ще чуе сирените и ще изчезне.