Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Замислих се. Докс казваше истината, знаех го. И аз не исках Хилгър да живее повече.

Но също така ми беше безпощадно ясно, че — както казваше Канезаки — съм помогнал да се осъществи план, от който убийствата на Яник и Ачинели са също част. Мразех, когато притискаше така чувствителните ми струни. Знаех, че ме манипулира. Но също така вярвах, че има някакъв начин да поправя стореното от мен.

Въздъхнах и кимнах на Докс.

— Да го качваме на самолета.

Докс поклати глава.

— Никъде няма да ходя, ако ти не отидеш в Амстердам.

— Ще отида — обещах му.

Докс се усмихна.

— Добре, вече е време да се зарадвам на една хубава медицинска сестра. Боаз, следи го да не се измъкне към квартала с червените фенери.

Боаз се ухили.

— Ще внимавам.

Докс поклати глава.

— Мамка му, ще ми се да дойда с вас, момчета. Като си помисля колко ще ми е приятно да се прицеля в онова малко място между очите на Хилгър през снайпер… о, човече, надървям се само като си го представя.

— Добре, време е да вървиш — казах.

— Ей, морски пехотинец! — извика Канезаки.

Младият мъж с късата подстрижка се появи след секунда. Отиде до вана и помогна на Докс да се изправи на краката си. Въпреки високия си дух едрият снайперист изглеждаше ужасно. Лицето му беше червено и на мехури. Едвам се държеше изправен. Но беше жив и това само по себе си беше чудесно.

— Приятен лов, амиго — пожела Докс на Боаз. — Когато свършите, ще ви черпя няколко бири. Ще се съберем да си разказваме вицове.

Боаз се усмихна.

— Нямам търпение.

Всички слязохме от вана. Морският пехотинец помогна на Докс да се качи в самолета.

— Ами Нафтали? — попитах Боаз.

— Той ще върне нашия ван — отвърна ми Боаз. — По-добре да не оставяме следи — погледна към Канезаки. — Ами твоят?

— Има кой да се погрижи за него — успокои го Канезаки.

Боаз се засмя.

— Сигурно е хубаво да работиш за голяма организация.

Сякаш по поръчка от самолета слезе друг млад мъж, по външността му заключих, че е цивилен. Може би служител на ЦРУ на ниско ниво. Канезаки му хвърли ключовете.

— Знаеш какво да направиш — каза му той.

Младият мъж кимна, затвори вратите, качи се във вана и потегли.

— Ще се видим в Амстердам — рекох на Боаз. — Ще хвана първия полет за там.

Той кимна.

— Да. Бих ти предложил да те откарам, но ако не върна скоро самолета, който съм взел назаем, някой ще ме настъпи по патката.

— Не се казва точно… — започна Канезаки.

— Добре, да се махаме от тук — прекъснах го аз. — Боаз, ще ти се обадя на мобилния. Ако по някаква причина не мога да се свържа с теб, като резервен план си определяме среща в лоби-бара на хотел „Краснополски“ в седем сутринта, после в седем вечерта, докато се открием.

— Познаваш Амстердам — вдигна вежди Боаз.

— Бил съм там — отвърнах, но нарочно неясно. Имах все по-голямо доверие в Боаз, поне „ситуационно“, както той би се изразил, но въпреки това исках да имам резервно място с много входове, изходи и охрана. Или с други думи — място, на което трудно може да се извърши убийство по поръчка.

Той ми стисна ръката, след това се ръкува с Канезаки и тръгна, вероятно към частния самолет, с който беше дошъл. Морският пехотинец влезе в пилотската кабина и пет минути по-късно Сингапур остана на три хиляди метра под нас, като продължаваше да се отдалечава с всяка изминала секунда.

Когато таксито му спря на паркинга на яхтклуба на Република Сингапур, Хилгър видя светлините на полицейските коли и зяпачите пред входа. Веднага разбра какво означава това и го прие като факт. Сърдечният му ритъм леко се ускори, но външно не показа нищо.

— О, боже, не мога да повярвам — каза на шофьора. — Забравих си лаптопа в хотела. Може ли да ме върнете там веднага?

Шофьорът направи обратен завой. Хилгър набра някакви цифри на мобилния си телефон, но не натисна зелената слушалка. Изчака малко и тогава заради шофьора заговори:

— Здрасти, преди малко бях в компютърния клуб и май си забравих там… о, ти си го намерил? Слава богу! Да, до пет минути идвам да го взема.

След това набра мобилния на Гътри. Никакъв отговор. Това беше лошо. Гътри винаги беше на линия. После опита и с телефона на Панчо. Пак нямаше отговор.

Спря да звъни. Първото, което си помисли, беше, че трябва незабавно да се отърве от апарата. Номерът му ще се изпише в телефоните на Панчо и Гътри.

Знаеше, че са мъртви. Нямаше представа как Рейн е открил яхтата, но някак си е успял. Същото стана и в Хонконг. Сигурен беше, че Рейн ще се опита да контраатакува, но си мислеше, че след като бяха на плавателен съд, който се местеше, и след като държеше Докс като заложник, го е неутрализирал. От информацията, с която разполагаше за Рейн, стигаше до извода, че Докс е единственият му партньор. Но нямаше как да го е проследил без чужда помощ и точно сега Хилгър се чудеше кой му е помогнал.