Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Кимнах. Може и да ме манипулираше, а може и да беше искрен. Което и от двете да беше, подозирах, че казва истината.

— Той ми повлия положително — отвърнах. — Както и на теб.

Стиснахме си ръцете и се обърнах към Докс. Едрият снайперист лежеше по гръб върху сгънати одеяла на пода на самолета, замаян от морфина, който му бях бил. Клекнах до него и го хванах за ръката.

— Приятна ваканция, симулант.

Той простена.

— Точно сега повече от всичко на света искам да съм в Амстердам. Да го очистиш, чу ли?

Стиснах ръката му.

— Ще го очистя. И ще се видим скоро.

Когато слизах от самолета, видях пред него да спира линейка. Минах през пистата и влязох в летището. Когато стигнах до гишето на „Катай Пасифик“, отново бях Таро Ямада и без да трепна, проверих подробностите за полета си.

Помислих си да се обадя на Дилайла. Все още не можех да спра да мисля за онова, което ми каза. Не можех да разбера какво изпитвам, не знаех как да й отговоря и се чувствах като глупак. Само допреди няколко дни смятах, че всичко между нас е абсурдно и несъстоятелно. После се случи онази нощ в Бел Еър и… по дяволите, наистина не знаех.

Но мисълта, че Дилайла ще получи обаждане от Боаз, а от мен — пълно мълчание, ме измъчваше. Не исках да си мисли, че не я уважавам. Защото наистина я ценях високо, бях й благодарен и… Господи! Намерих обществен телефон и й звъннах.

Тя вдигна веднага.

— Ало?

— Аз съм. Спасихме го. В безопасност е.

— О, Джон!

— Да, всичко е наред. Той ще се оправи.

— Кога се връщаш?

— Скоро. Имам да довърша още нещо — при създалите се обстоятелства тя трябваше да се досети какво е това нещо.

Настъпи мълчание.

— Сигурен ли си, че е… необходимо?

— Нямам избор. Ако аз не го хвана, той ще ме хване.

— Нека ти помогна тогава.

— Не, идеята не е добра.

— Страхувам се.

Това ме уби.

— От какво се страхуваш? Никога преди не си изпитвала страх.

— Страхувам се, че си пресилваш късмета. Искам да съм до теб.

Млъкнах, опитвах се да измисля какво да й кажа и как да й обясня.

— Не искам да се намесваш — изрекох. — Не искам да идваш на мястото, на което съм и на което трябва да отида. Мисля, че… ти си единственото нещо, заради което ще искам да се върна от там.

— Джон…

— Разбра ли? Имам помощ. Говори с твоите хора и ще видиш. Не идвай. Имам нужда от теб за след това.

Затворих, защото се боях от това, което можех да й наговоря. Седях дълго време, без да помръдвам, със затворени очи и се чудех какво й казах току-що и откъде дойдоха тези думи. Толкова много неща се случваха, не можех да контролирам всичките. Исках да намеря някое тъмно и сигурно място, да се скрия и да се опитам да осмисля всичко.

Но трябваше да не се отклонявам от основната цел. Трябваше да завърша операцията. Нямах избор.

Буквално припаднах от умора по време на тринайсетчасовия полет до Амстердам. Кацнах там в шест и трийсет сутринта местно време. Съмнявах се, че Боаз и Нафтали са успели да пристигнат толкова бързо, но въпреки това си купих предплатена карта и звъннах на мобилния на Боаз от обществен телефон. Никакъв отговор. Да, сигурно са във въздуха.

В клуба на летището на „Катай Пасифик“ за пътниците от първа класа се изкъпах и преоблякох. Канезаки ми беше дал втората защитна жилетка „Драконова кожа“. Сложих си я, отчасти за защита, отчасти заради студа навън. Когато излизах от летището, взех обичайните предохранителни мерки, след това хванах влака до амстердамската централна гара.

Когато пристигнах, видях, че денят се очертава дъждовен, студен и мрачен. Покрай мен по мокрия паваж минаваха забързани за работа хора, от чадърите им капеше вода, а брадичките им бяха скрити в шалове. Бях поразен, че никой с никого не си говори. Може би заради ранния час, а може би и заради студа, но настроението тук беше вяло, направо мрачно.

От магазин на гарата си купих шапка, шал, ръкавици и чадър, както и карта. В никой от отворените търговски обекти не продаваха якета — или ножове, тези две неща ми трябваха най-много. Трябваше да почакам и другите да отворят, тогава щях да се екипирам подходящо. А междувременно отново се налагаше да зъзна.

Взех трамвая до „Ледсеплейн“, който се намираше близо до Вонделпарк, мястото, където живееше Боземан. Знаех, че площадът е оживен вечер, но беше едва девет сутринта и десетките барове, ресторанти и кафенета бяха затворени. Спрях на мост над един от старите канали, които образуваха паяжина около пристанището. Загледах се за кратко в мокрите листа, плаващи по тъмната вода. По повърхността се плъзгаха грациозно две патици, чиято невероятна белота се открояваше на здрачния фон. Подминаваха ме коли, фаровете им едва пробиваха мрака на влажната зимна утрин, гумите им разплискваха гигантските локви. Колоездачите стоически въртяха педалите в студения дъжд.