Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Защо настоях с Хилгър да се срещнем в Сайгон? Имаше и други места, на които можехме да отидем, и те предлагаха същите оперативни предимства. Но ледената ми същност искаше да се върне във Виетнам. Искаше да ме заведе обратно на мястото, където се беше родила и което я хранеше, където се чувстваше пълен господар. Защо?

Защото имаш нужда от мен.

Стреснах се. Чух познат настойчив шепот.

Огледах се. Никой не ми говореше. Барманът беше в другия край на бара и бъбреше с едно от момичетата на масата в ъгъла. Хаус музиката долиташе до слуха ми от много далеч.

За какво говориш? — казах си наум. Знам, че имам нужда от теб.

Не. Опитваш се да ме убиеш.

Опитвам се да те опитомя.

Глупости. Пренебрегваш ме. Задушаваш ме. Пускаш ме да обикалям нощем улиците на Париж, сякаш съм шибано куче, което извеждаш, за да не осере къщата. А когато ти потрябвах заради Докс, се опита да ме командваш, бореше се с мен, отнасяше се с мен като със слуга. Не можеш да дочакаш да си свърша работата и да ме отпратиш отново. Стига си се ебавал с мен. Разкарай се от пътя ми.

Не. Аз не съм твоя собственост.

Как ли пък не! Щеше да си мъртъв, ако не бях аз. Щеше да умреш още първата нощ, когато се напика от страх. Животът ти е мой. Не си моя собственост ли? Аз — това си ти.

— Добре ли сте?

Скочих настрани и дясната ми ръка се стрелна към джоба, за да извади нож, който се оказа, че не е там. Преди да се усетя, бях сграбчил стола като бейзболна бухалка.

Говореше ми барманът. Той отстъпи назад и вдигна ръце. Очите му бяха разширени от изненада.

— Хей, човече — каза. — Всичко е наред, всичко е наред.

Страхът измете опиянението от марихуаната като арктически вятър. Огледах се и осъзнах къде се намирам. И какви ги върша.

Оставих стола на мястото му. Всички погледи бяха впити в мен.

Барманът бавно свали ръцете си.

— Доста се беше отнесъл, човече. Тайландецът е доста силен.

— Да, така е — отвърнах и кимнах. — Не мисля да пуша повече от него.

Излязох на дъжда и студа и вървях, докато намерих евтин хотел, където поспах няколко часа. Събудих се все още изтощен, периферната ми нервна система реагираше като след битка, но поне главата ми се беше прояснила. Всички тези полети, дебненето, разминаването на косъм със смъртта. След това освобождаването на Докс, новината, че е жив. А сега и това в бара… все едно се бях изправил пред най-големия си враг, после някой ни раздели, макар че и двамата бяхме въоръжени до зъби и не бяхме разрешили спора си.

Отбих се да хапна и да пия кафе в едно заведение, което се казваше „Кафе Боуман“ на Утрехтстраат покрай Принсграхт Канал. Беше приятно — тип квартално ресторантче, без претенции, тихо, със стари дървени маси и кожени столове и барман, който си познаваше клиентелата. Когато приключих, се обадих на Боаз от уличен телефон.

— Как си? — попитах.

— Приключихме предсрочно. Чакахме да се обадиш.

— Добре. Колко бързо можете да дойдете на мястото, за което говорихме?

— Вече сме там. Но сме с кола, можем да се видим навсякъде.

При обичайни обстоятелства бих приел това предложение. Но точно сега не се притеснявах от Боаз. А и хотел „Краснополски“ беше на петнайсет минути пеша от мястото, на което се намирах. Щях да си спестя време, ако отида направо там.

— Да се срещнем отпред след петнайсет минути.

Израелците ме чакаха отпред, както бяха обещали. Боаз беше без хавайската риза, носеше дебело пухено яке и джинси. Беше напълно незабележим, труден за описание и запомняне. Нафтали беше с шушляково яке и раница. Ако не беше суровият му поглед, който не всеки би забелязал, братът на Гил приличаше на млад европейски турист с ограничен бюджет. Тръгнахме надолу по улицата към една пицария. Боаз и Нафтали си поръчаха по няколко парчета. Седнахме и се заговорихме.

— Какво празнуваш — Коледа или Ханука? — попита Боаз.

— Нито едното, нито другото.

— Въпреки това нашите подаръци ще ти харесат. Пистолет „Хеклер и Кох“, USP, заглушители, няколко остри предмета. Обичам празниците.

Разказах им за плана на района около дома на Боземан, след това обсъдихме как да процедираме. Боаз се съгласи, че най-добре е да го пресрещнем довечера, когато се връща от работа, а ако не успеем — утре сутринта, когато излиза. Щом заговорихме за Хилгър обаче, станах неспокоен. Не оценявахме адекватно евентуалното му присъствие в града.

— Ако всичко това е истина — изтъкнах, — и той наистина разполага с радиологично устройство, което възнамерява да задейства, сигурно вече е тук. И вероятно се е свързал с Боземан. Може дори да е сложил взривателя на устройството.