Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Пак, три секунди — прошепнах.

— Три, две, едно — чух отново и нервните ми окончания пак пламнаха. Треперех от болка и от усилието да не викам. От вътрешността на стаята чух продължителен вой. След това внезапно, като по чудо болката изчезна. Поех дълбоко дъх и се втурнах в стаята.

Той беше там, проснат на пода. Вдигнах пистолета.

Беше най-бързият човек, когото бях виждал. Протегна оръжието си напред и едновременно с това се претърколи наляво. Усетих нещо да ме удря в гърдите и чух два последователни изстрела. Олюлях се назад към стената и отвърнах на огъня. Първите ми два изстрела не улучиха, но го накараха да трепне. Вдигнах дулото с два сантиметра, тръгнах към него и продължих да стрелям. Пак не улучих, но последните два куршума рикошираха в пода и се забиха в тялото му. Той се сви, а аз продължих да стрелям, още три куршума, два в торса му, а последния в главата. Той пусна оръжието и повече не помръдна.

Едвам дишах. Стиснах зъби и хвърлих празния пълнител, сложих нов и вдигнах предпазителя. Притиснах длан към гърдите си, след това я вдигнах към очите, бях напълно сигурен, че ще е покрита с кръв. Но не беше. Драконовата кожа. Беше ми изкарал въздуха, но това беше всичко.

Вдигнах празния пълнител и го прибрах в джоба си, след това се върнах обратно по коридора. Докс се беше изправил на колене, но повече от това не можеше да направи. С почуда установих, че гологлавият се е хванал за койката и почти се беше изправил. Вдигнах пистолета.

— Недей — спря ме Докс. — Недей, недей, недей, недей.

Обърнах се към него, без да отклонявам дулото от гологлавия.

— Какво? — попитах.

— Не го убивай — каза Докс, изправяйки се на разтрепераните си крака. — Дай ми оръжието.

— Няма време…

— Дай ми шибаното оръжие! — изкрещя той.

Трябва знаеш кога може да се спори и кога не. Това със сигурност беше втората ситуация.

Докс се олюля към мен, аз се спуснах напред и го хванах за ръката, преди да успее да падне. Поставих пистолета в окованите му ръце и го заведох до гологлавия. Той ни гледаше как се приближаваме. Ръцете му трепереха, изпусна койката. Падна на колене, след това се срути настрани, задъхан и тресящ се.

Докс застана точно над него. И се прицели.

— Искам да знаеш — каза той, — че дори да имах време, нямаше да ти причиня това, което ти се канеше да направиш с мен.

Гологлавият понечи да каже нещо. Докс не изчака да чуе какво. Без дума повече изпразни целия пълнител в лицето на гологлавия. Дванайсет приглушени изстрела, звукът от всеки един преливаше в следващия. Разхвърчаха се кости и мозък.

Постоя така секунда, олюлявайки се леко. Гледаше какво бе сътворил. След това ми подаде димящото оръжие. Наклони се и аз го сграбчих за ръката, за да го подпра.

— Добре — процеди. — Това струва колкото терапия за десет хиляди долара.

— Не се тревожи, имам допълнителен пълнител.

Той кимна.

— Предположих.

Сложих новия пълнител, извадих бейзболна шапка, сложих я на главата му, а на очите му — слънчеви очила.

— Изглеждаш добре — казах му.

— Просто ме измъкни оттук, човече.

Стиснах го за рамото.

— Затова съм дошъл.

Сложих си и аз черни очила, хванах го за ръката и двамата тръгнахме по коридора.

— Излизаме — съобщих по хендсфрито. — Само двамата сме. Извади резачката за метал и бъди готов.

— Побързай — подкани ме Боаз. — Привлякохме доста внимание.

Прибрах пистолета в кобура и продължих да вървя. Не знаех как точно е ранен Докс, но очевидно му беше трудно да ходи, и то не само заради оковите. Трябваше ми цяла минута, за да го кача по стълбите.

Докато прекосявахме палубата, се уверих, че Боаз е прав. От пет-шест лодки ни наблюдаваха хора. Няколко групи пешеходци се бяха спрели и гледаха за какво е цялата тази бъркотия. Хайде, помислих си, хайде, хайде…

Боаз подаде ръка на Докс и му помогна да се качи на кея. Оковите бяха тежки, но нищо не можеше да се опре на резачката за метал. Боаз се приближи и след три перфектни среза Докс отново можеше да използва ръцете и краката си. За останалото по него щяхме да се погрижим по-късно.

Боаз вече беше събрал устройството. Преметна раницата на рамо, докато аз оглеждах тълпата за потенциална опасност, но не виждах нищо заплашително, само зяпачи. След това тръгнахме към главния кей, този път с бърза стъпка. Огромните ръце на Докс бяха преметнати през раменете ни, а веригите му потракваха на всяка крачка.

— Този човек е ранен! — извиках към хората, които стояха край нас. — Повикайте лекар! — ето, това щеше да ни представи като добрите момчета и да намали вероятността някой да ни попречи да се изтеглим. Поне на теория беше така.