Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Наблюдавах го как върви по първия перпендикулярен кей. С бинокъла виждах имената на някои от лодките, но не на много. „Океански изумруд“ я нямаше в полезрението ми.

— Не я виждам още — чух го да казва и видях как завива. Върна се на главния кей, след това повтори упражнението с втория перпендикулярен. Разгледах района, търсех някой да реагира на действията му. Всичко изглеждаше наред.

Пак обърнах бинокъла към него и го видях да върви по третия перпендикулярен кей, след това по четвъртия. Започнах да се изнервям. Ами ако са в открито море? Може би Хилгър се е изплашил, решил е, че са останали прекалено дълго в Сингапур, насочил е яхтата на север към Малайзия или на юг към Индонезия. Или пък е сменил името на плавателния съд. Или пък разузнаването на Канезаки не струваше…

Боаз отиде до самия край на кея и зави надясно по последния перпендикулярен пристан. Тръгна бавно по него. Носовете на яхтите бяха насочени към мен, Боаз бе обърнат в същата посока и разглеждаше внимателно надписите.

— Тук е — каза той и продължи да крачи към края на перпендикулярния кей, сякаш се радваше на хубавите яхти. — По средата. Просто аз отидох до края.

— Тръгвам — заявих. Слязох от вана с въдица в ръка и гащеризон, който скриваше пистолета на бедрото ми. Сърцето ми започваше да бие силно от адреналина.

Прекосих паркинга и порите ми веднага се отвориха от лепкавата жега. Пред мен изникна червена тухлена сграда. От сателитните снимки знаех, че зад нея има плувен басейн. От него се носеха гласове и детски смях. Двама китайци в екипи за голф излязоха през вратата на клуба и тръгнаха към близкото голф игрище. Не ми обърнаха никакво внимание, когато се разминахме.

Тръгнах право по пътеката, която водеше към кея, въртях глава на всички страни, докато вървях, търсех някакви сигнали за опасност, но не виждах засега такива.

— На яхтата — никаква охрана — уведоми ме Боаз, избягвайки б-тата, п-тата и м-тата, които биха го накарали да допре устни.

— Разбрах — отвърнах му. Вече бях близо до втората редица.

— Според мен мястото е красиво, ще направя няколко снимки.

Продължих да вървя, не спирах да търся проблеми. На палубите на няколко от яхтите имаше малки празненства. Богати китайци на средна възраст и чужденци с бели капитански шапки, жени по къси панталони и горнища на бански, миришеше на бира и барбекю, чуваше се безгрижен смях. Разминах се с няколко души, които идваха или отиваха в главната сграда на клуба, всички бяха по къси панталони и със спортни обувки, с хубав тен и искрящо бели усмивки. За тези хора животът беше прекрасен. Никой от тях не ме погледна втори път.

Преминах и покрай четвъртия перпендикулярен кей. Вече виждах Боаз, който стоеше по средата на петия. Беше извадил триножника и професионална фотографска лампа на стойка. Лампата се намираше в центъра на огромен метален чадър, а цялото това нещо беше свързано с извънредно голям комплект батерии. Нагласяше устройство, което всеки минувач би помислил за светломер.

— Готов ли си? — попитах.

— Да.

Завих по петия перпендикулярен кей и се отправих към Боаз. Ръкавиците, които Канезаки предвидливо ми бе донесъл, бяха в джоба ми. Извадих ги, докато вървях. Оставих въдицата, посегнах под гащеризона и извадих пистолета. Държах го близо до крака си, заглушителят беше точно до коляното ми. Продължих напред. Щеше ми се да имам някакво прикритие, но теренът беше гол. Надявах се лъчевото оръжие на Боаз да е толкова добро, колкото твърдеше.

— Пет, четири, три, две, едно — изброих, докато вървях небрежно към него. — Сега.

Отначало Докс си помисли, че изгарящото усещане е физическа реакция на страха. Все пак садистичният социопат, чийто убийствен гняв бе предизвикал, седеше върху него се опитваше да го скопи. Единственото нещо, което би го изненадало в този момент, би било като по чудо да не се напикае.

Но след половин секунда разбра, че не е реакция на страха, макар да нямаше по-добро обяснение. Сякаш бе докоснал гореща електрическа крушка, само че не с пръсти, а с цялото си тяло. Преди да произнесе наум: „Какво е това, по дяволите?“, цялото му тяло пламна. Сякаш някой го беше залял с керосин и го беше подпалил. Нададе болезнен вой и се измъкна изпод коляното на чичо Фестър. Но и самият Фестър слезе от него, като крещеше, после започна да се въргаля по пода, сякаш дрехите му горяха и той се опитваше да ги загаси.

Докс опъна веригите. Сигурен беше, че гори, но нямаше никаква представа откъде идва огънят и защо не вижда пламъци. Една разумна мисъл успя да се формира в мозъка му: „От трън, та на глог“. След това единственото, което можеше да прави, е да вие от болка и да се надява, че всичко скоро ще свърши.