Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Знам. Но нямаме време. Едва ли ще имаме по-добра възможност от тази. Да преговорим всичко още веднъж и да тръгваме.

Докс седеше на койката си със затворени очи, но нащрек. Преди час и половина усети, че някой слиза от яхтата. Стъпките, които останаха на борда, му подсказваха, че е слязъл Хилгър. Русия го нямаше от дни. Ако и младоликият слезеше, щяха да останат само двамата с чичо Фестър. Докс не се съмняваше, че ако стане така, онзи сбърканяк веднага ще го навести — предишните обиди му бяха докарали пяна на устата. Е, този път имаше план. Не беше кой знае какво и можеше и да не успее, но беше по-добре от нищо.

Много пъти се бе чудил дали ако се случи най-лошото, ще се разпадне психически, или ще събере кураж и ще се държи мъжки. Беше чувал разкази за смели мъже, които са губили присъствие на духа, пречупвали са се, нервите им не са издържали, но май няма как да знаеш какво ще стане с теб, докато не дойде моментът.

Вслушваше се и леко гримасничеше от усилието да улавя дори най-слабите шумове. Стъпки, отваряне на врата… след това тежък удар, сякаш нещо голямо се строполи на палубата. Може би тяло. След това отново звук от врата, този път затваряща се, последвана от тракане на ключалка.

Кучият му син. Май чичо Фестър гътна младоликия и го заключи някъде. Това можеше да означава само едно нещо.

Усети горещ прилив на адреналин в тялото си. Скоро щеше да настъпи моментът на истината.

Пое два пъти дълбоко дъх и опъна веригите, първо наляво, после надясно. Правеше статични упражнения всеки ден, откакто го бяха отвлекли, с надеждата, че има смисъл да поддържа тялото си във форма. Е, май усилието си беше струвало. Сега искаше да загрее мускулите. За да успее, трябва да ускори от нула до сто километра без междинни спирки.

Измина половин минута. Чу стъпките на Фестър да приближават по коридора. След малко психопатичната му усмивка се появи в прозорчето на вратата. Превъртя ключа.

— Hola, maricon 21 21 Здравей, педал (исп.). — Б.р. — поздрави гаднярски и влезе. Пак носеше акумулатора и клемите. — Не си довършихме разговора — обърна се и заключи вратата отвътре. — Този път няма да ни прекъсват — и пъхна ключа в джоба си.

— Чакай малко — каза Докс, като се опита да овладее гласа си и да не му проличи, че сърцето му биеше лудо. — Искаш да кажеш, че имаш цял ден за убиване, толкова възможности за забавление и единственото, което успя да измислиш, за да си възвърнеш достойнството, беше… — и Докс изимитира мексиканския акцент: — „Не си довършихме разговора“?

Чичо Фестър го изгледа с недоумение.

— Трябваше да кажеш: „Харесва ми как говориш, сега да те чуем как крещиш“ или „Прав си, харесва ми да измъчвам хора, но никога не съм мъчил никого така, както сега ще мъча теб“. Какво ще кажеш за предложенията ми? Можеш да опиташ с тях, ако ти харесват. Няма да кажа на никого, че си ги взел назаем от мен. Върни се сега и да започнем отначало.

Фестър не помръдна, очите му горяха от омраза.

— Добре, лайно такова. Щом смяташ да се забавляваш с мен, поне ми попей. Много си падам по онова парче на Лу Ролс. Нали се сещаш… — помълча малко и след това запя: — „Никога няма да намериш, ла ла ла ла… докато си жива… някой, който да те обича толкова нежно като мееееееееен…“

Фестър продължаваше да стои неподвижно. Каквото и да бе намислил, Докс го бе запратил в съвсем различна посока и явно сега се чудеше какво се очаква от него. Което беше и основната идея. Трябваше да продължи да го обърква.

— Ти си луд — успя само да изломоти Фестър.

— Хайде, мъжки, признай си за какво си дошъл. Искаш патката ми, нали? Всичко е наред. Може да я имаш. Ето.

Сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше в гърлото си. Изправи се и смъкна анцуга си отпред.

— Какво, по дяволите, правиш? — изуми се Фестър.

— Всичко е наред, мъжки — каза Докс и се затътри към него. — И ти ме привличаш.

— Ти си напълно сбъркан! — просъска Фестър, закован на мястото си.

Докс продължи да се тътри към него. Оставаха му два метра, метър и седемдесет и пет…

— Ето — каза той, посегна с окованата си ръка и освободи от гащите онази своя част, която едно момиче преди доста време бе кръстило Неси, на чудовището от Лох Нес. — Къде тръгна? Всичко е наред.

Метър и половина. Докс си вдигна обратно анцуга. Наведе се от кръста, прицели се с рамото…

Фестър се отърси от парализата. Обърна се към вратата, сякаш се канеше да избяга.

С див вик Докс връхлетя върху гърба му с всичките си сто и десет килограма. Фестър си удари лицето във вратата и акумулаторът и клемите паднаха на земята. Докс се върна обратно, готов пак да се хвърли, но веригите го забавиха. Фестър се обърна. Докс се вдигна рязко нагоре и темето му блъсна Фестър в лицето. Чу се задоволително изпукване. Ударът отново лепна Фестър за вратата. Той сграбчи Докс за раменете след рикошета и се опита да го изтласка, но Докс отново му се хвърли с дланите напред и усети как белезниците прерязаха китките му. Протегнатите му ръце напипаха пакета на Фестър и той започна да дърпа и стиска с всички сила. Фестър изкрещя от болка и се опита да се измъкне, но беше лепнат за вратата и Докс го притискаше с цялата си тежест. Успя да изблъска раменете на пленника назад, но не можеше да освободи от смъртната хватка топките си. Докс се изплъзна от ръцете му и отново го блъсна с тяло, след това завъртя топките му и стисна още по-силно, като накрая вече усилието го накара да извика.