Дъглас Престън - Забранена зона

— Учените в Новая Дружина са извършвали прости манипулации с прост вирус. Смъртоносният щам е бил създаден случайно. Днес, буквално зад тези стени, се извършват много по-сложни експерименти с много по-малко познати и по-опасни вируси.

— Преди години вирусологът Едуин Килбърн създаде теорията за максимално патогенния вирус, или МПВ. Според него МПВ трябва да е стабилен в околната среда като причинителя на полиомиелита, да притежава генетичната изменчивост на грипа, да има широк кръг гостоприемници като вируса на бяса и скрит инкубационен период като херпесния.

— Тази теория, едва ли не смехотворна навремето, сега звучи изключително сериозно. Такъв болестотворен организъм може да бъде създаден, а може би в момента се създава някъде на тази планета. Той ще бъде много по-разрушителен от ядрената война. Защо? Ядрената война ще свърши при победата на една от враждуващите страни. С възникването на МПВ всеки човек се превръща в една ходеща бомба. А в днешно време транспортът е толкова добре развит, хората толкова лесно преминават от континент на континент, че на планетата са й нужни само неколцина преносители.

Левин излезе иззад катедрата и се обърна към аудиторията:

— Политическите режими идват и си отиват. Границите се менят. Империи процъфтяват и се сгромолясват. Тези причинители на разрушението обаче, веднъж създадени, остават завинаги. Питам ви: Ще позволим ли да се извършват неконтролирани генетични експерименти? Това е основният въпрос, който поставя щам 232.

Той кимна и лампите отново светнаха.

— В следващия брой на „Генетична безопасност“ ще публикувам пълен доклад за случая в Новая Дружина — завърши Левин и започна да си събира нещата.

Студентите също наставаха и се заизнизваха към изхода. Репортерите от задните редове вече бяха тръгнали, за да подготвят материалите си.

В горната част на залата се появи млад мъж, започна да си проправя път надолу срещу тълпата. Най-сетне успя да се добере до катедрата.

Левин вдигна очи, огледа се внимателно.

— Мисля, че сто пъти съм ти казвал никога да не се приближаваш до мен на обществени места! — изсъска той на новодошлия.

Младежът се приближи, хвана го за лакътя и му прошепна нещо на ухото. Левин остави нещата си в куфарчето.

— Карсън ли? — възкликна. — Онзи умен младеж с вид на каубой, който постоянно прекъсваше лекциите ми, за да спори?

Събеседникът му кимна.

Левин замълча, стискайки замислено куфарчето си. После рязко го затвори.

— Господи — успя само да промълви.

Карсън погледна белите сгради, издигащи се сред пясъците на пустинята: чупки, гладки стени и куполи, сякаш изникнали от земята. Положението на сградите насред пустошта, без никаква зеленина, им придаваше особено нереално излъчване на чистота и безвремие. Повечето постройки бяха свързани с лабиринт от покрити алеи.

Сингър поведе новодошлия по един остъклен проход.

— Брент вярва, че архитектурата възбужда човешкия дух — обясни. — Никога няма да забравя, когато архитектът, как му беше името… Гуарески, дойде от Ню Йорк, за да „почувства“ мястото. — Сингър се подсмихна. — Дойде с мрежести обувки и костюм и с една много смешна сламена шапка. Този човек обаче е истински творец, признавам му го. Остана на палатка четири дни, преди да получи топлинен удар и да се върне в Манхатън.

— Хубаво е — отбеляза Карсън.

— Да. Въпреки неразположението си този човек успя да усети празнотата на пустинята. Настоя да няма никаква зеленина. Ние и без това нямаме вода. Искаше също така комплексът да е като част от пустинята, не да изпъква в нея. Очевидно не е забравил горещината. Мисля, че затова всичко е бяло: гаражът, складовете, дори постройката за генератора.

Той кимна към една дълга сграда с наклонен покрив.

— Там ли са генераторите? — попита удивено Карсън. — Прилича повече на художествена галерия. Този строеж сигурно е струвал цяло състояние.

— Няколко състояния. През 1985-та обаче парите не бяха чак такъв проблем. — Сингър поведе Карсън към жилищния комплекс, няколко ниски раздвижени постройки, събрани като парчета от мозайка. — Тогава имахме договор за деветстотин милиона долара с ОНРМО.

— С кого?

— Отдела за наука и развитие на Министерството на отбраната.

— Никога не съм чувал за него.

— Това е секретен отдел на министерството. След Рейгън го разформироваха. Заставиха ни да подпишем тонове декларации, че ще пазим държавната тайна. След това ни проучиха; Боже, какво проучване само! Обаждаха ми се приятелки, с които не съм поддържал връзка от двайсет години: „Някакви костюмирани типове ме разпитват за теб. С какво, по дяволите, си се захванал, Сингър?“ — Той се засмя.