Дъглас Престън - Черен лед

— При всичкото ми уважение не мога да се съглася с вас, капитане. Всичко, което сме извършили, е напълно законно. Всичко. Нашата минна операция е законна. Изкопахме рудно тяло, както се оказва — метеорит, което не противоречи на договора ни за минно проучване, сключен с Чили. От самото начало непрекъснато ни пречеха, принуждаваха ни да плащаме подкупи, заплашваха ни. Един от нашите хора бе убит. Най-накрая, след като отплавахме, по нас стреля някакъв оставен на самотек боен кораб. И въпреки това, през целия този период до нас не е стигало предупреждение на чилийското правителство, не са постъпвали никакви официални съобщения. Уверявам ви, че след завръщането ни посредством Държавния департамент ще отправим възможно най-категоричен протест. С нас се отнесоха най-оскърбително. — Той замълча, след което добави със съвсем лека усмивка: — Не смятате, че нашето правителство ще изтълкува всичко това по друг начин, нали?

Бритън продължи да го гледа още доста време с красивите си зелени очи. Приближи и прошепна на ухото му:

— Знаете ли какво? Мисля, че сте луд за връзване.

На Глин му се стори, че долови в тона й нотка на възхищение.

Палмър Лойд седеше в кабинета си, отпуснат в дълбокия и единствен фотьойл, гърбом към вратата. С вече изсъхналите си, направени по поръчка английски обувки бе изритал безполезния телефон и лаптопа в единия ъгъл на малката масичка. Отвъд панорамните прозорци над разбунтувалата се повърхност на морето се носеше слаба флуоресцентна светлина, която хвърляше трептящи зелени отблясъци в затъмнения кабинет и създаваше впечатлението, че стаята се намира на дъното на морето.

Лойд наблюдаваше неподвижен тази игра на слабата светлина. Бе останал неподвижен по време на всички събития: изстрелването на ракетата, краткото преследване на чилийския разрушител, експлозиите, бурния преход около нос Хорн.

Лампите в кабинета светнаха след тихо прещракване и бурният пейзаж отвъд прозорците изведнъж се превърна в непрогледен мрак. В съседния частен офис стената от телевизори оживя, изведнъж се изпълни с десетки говорещи едновременно, но с изключен звук, глави. По-нататък, в един от кабинетите иззвъня телефон, после — втори, трети. Палмър Лойд още не помръдваше.

Дори той самият не можеше да каже какви точно мисли минаваха през главата му. В часовете на мрак властваше гневът, разбира се; имаше и разочарование, унижение, отричане. Всички тези чувства той ги разбираше. Глин на бърза ръка го бе изхвърлил от мостика, беше му подрязал крилата, оставил го беше безсилен. Такова нещо никога дотогава не му се беше случвало. Онова, което обаче не разбираше — и не можеше да си обясни — бе растящото чувство на радост, което надделя над всички останали емоции, потисна ги, превърна ги в светлина, която едва-едва прозира през матов параван. Натоварването на метеорита, повреждането на чилийския кораб — всичко това бе великолепно свършена работа.

Подложил се под неочакваните прожектори на самопроучването, Лойд осъзна, че Глин бе прав да го прогони. Неговите методи в стил „слон в стъкларски магазин“ щяха да доведат до катастрофални резултати при този толкова грижливо обмислен план. И ето, че светлините отново бяха запалени. Посланието на Глин до него бе кристално ясно.

Остана си неподвижен, фиксирана точка в средата на възстановилата се наново дейност на екипа му, и се замисли за миналите си успехи. Тази операция също щеше да бъде успех. Благодарение на Глин.

Но кой бе наел Глин? Кой бе избрал най-подходящия човек — единствения човек — способен да свърши работата? Въпреки унижението си, Лойд се поздрави сам за избора си. Добър избор беше направил. Беше успял. Метеоритът бе на сигурно място на борда. След като разрушителят бе извън строя, вече нищо не можеше да ги спре. Скоро щяха да навлязат в международни води. А подир това следваше пътят право към Ню Йорк. Щеше да се вдигне шум, разбира се, когато се завърнат в Щатите. Но той обичаше хубавите битки — особено когато беше прав.

Пое дълбоко въздух, радостното му чувство продължи да се засилва. Телефонът на писалището зазвъня, ала той не му обърна внимание. На вратата се почука, това несъмнено беше Пенфолд; игнорира и него. Бурен порив раздруса прозорците, по тях заплющя дъжд, премесен с лапавица. Чак тогава Лойд се изправи, изтупа дрехите си и опъна рамене. Не още, но скоро — много скоро — щеше да дойде времето да се върне на мостика и да поздрави Глин с неговия — с техния общ — успех.