Дъглас Престън - Черен лед

Палмър Лойд се забави с изкачването си на мостика. Трябваше да се вземе в ръце. Не биваше да демонстрира продължаващото си детинско негодувание.

Беше посрещнат с учтиви, дори почтителни кимвания. На мостика цареше друга атмосфера и на него му потрябва известно време да я долови. Операцията беше почти приключила. Той вече не беше само пътник и досадник в критичния миг. Беше Палмър Лойд, собственик на най-важния метеорит, откриван досега, директор на Музея Лойд, главен изпълнителен директор на „Лойдс холдингс“, третият по богатство човек на планетата!

Приближи и застана зад Бритън. Над златните пагончета на рамото й видя монитора, върху който бе изписана схемата от спътниковата навигационна система. Беше виждал този екран и преди. Корабът им бе обозначен върху нея с кръстче, дългата ос показваше курса им. Далечният й край наближаваше устойчиво червената линия, която се извиваше в лека дъга по цялата карта. През няколко секунди екранът премигваше — информацията се осъвременяваше от данните на спътниците. След като пресекат онази линия, щяха да се озоват в международни води. Свободни да поемат към дома!

— Колко още остава? — попита той.

— Осем минути — отвърна Бритън.

Тонът й, макар и хладен както винаги, бе изгубил напрегнатостта си от онези последни минути близо до острова.

Лойд погледна към Глин. Той стоеше до Пъпъп, с ръце на гърба, а върху лицето му бе застинала обичайната маска на безразличие. И все пак бе почти сигурен, че забеляза искрици на самодоволство в безстрастните очи. Така и трябваше да бъде. Деляха ги минути от най-великото научно и инженерно постижение на двайсети век. Изчака, реши да не пришпорва нещата.

Огледа останалата компания на мостика: вахтата — уморени, но доволни моряци, очакващи облекчението. Старши помощникът Хауъл — непроницаем. Макфарлън и Амира, застанали мълчаливи един до друг. Дори хитрият стар доктор Брамбъл бе изпълзял от дупката си на долните палуби. Сякаш следвайки някакъв негласен знак, всички се бяха събрали да присъстват на много важно събитие.

Лойд изправи рамене — жест, който трябваше да привлече вниманието на останалите. Изчака, докато всички погледи се насочиха към него, след това се обърна към Глин:

— Мистър Глин, бих ли могъл да изразя най-сърдечните си поздравления?

Глин се поклони леко. Компанията на мостика размени усмивки.

В този момент вратата се отвори и влезе един стюард с количка от неръждаема стомана. От кофичка с натрошен лед надничаше гърлото на бутилка шампанско. До нея бяха подредени дузина кристални чаши.

Лойд разтърка доволен ръце.

— Ели, лъжец такъв! Може и да се чумериш за някои неща като недоволна съпруга, но си избрал много точно мига.

— Аз наистина излъгах, като казах, че съм взел само една бутилка. Всъщност взех една каса.

— Чудесно! Да я нападаме тогава.

— Ще трябва да се задоволим само с тази бутилка. Това е корабен мостик. Но не се безпокойте — в мига, в който наближим Нюйоркското пристанище, сам ще отворя останалите десет бутилки. А междувременно — моля, поемете честта…

И той посочи количката.

Лойд отиде до нея, измъкна бутилката от леда и я вдигна, широко ухилен.

— Не я изпускай този път, шефе — рече Пъпъп съвсем тихо, почти недоловимо.

Лойд погледна към Бритън.

— Колко остава?

— Три минути.

Вятърът връхлиташе прозорците. Пантеонерото се засилваше, ала — Бритън го бе информирала — те щяха да заобиколят остров Стейтън и щяха да се озоват на завет, подветрено на Огнена земя, далеч преди югозападният вятър да промени посоката си към по-опасния нордвест. Разви телта на тапата и зачака с бутилка в ръка.

За миг единствените шумове на мостика бяха стонът на вятъра и далечният рев на океана.

Бритън вдигна глава от екрана и погледна към Хауъл, който кимна утвърдително.

— „Ролвааг“ току-що навлезе в международни води — рече тихо тя.

Изригнаха радостни възгласи. Лойд отпуши бутилката и започна да налива по мъничко на всички.

Пред него изведнъж се появи ухиленото лице на Пъпъп, уловил с костеливите си ръце две чаши.

— Ето, тук, шефе. Една за мен и една за приятеля ми.

Той сведе глава.

Лойд изпразни бутилката в чашите.

— Кой е приятелят ти? — попита снизходително.

Ролята на този човек, макар и не голяма, се бе оказала решаваща. Щеше да му намери добра служба в Музея Лойд, навярно в поддръжката, дори в охраната. Или даже би могъл да измисли нещо още по-добро за последния оцелял яган. Можеше в крайна сметка да помисли да се сдобие с някои експонати. Щеше да бъде проява на добър вкус и справедливост — далечен отглас от онези изложби на туземци от деветнайсети век — но можеше да бъде доста привлекателно. Особено след като Пъпъп му бе под ръка като последния жив екземпляр. Да, трябваше да помисли за това.