Дъглас Престън - Черен лед

Имаше само един начин да се справи с това бързо.

— Слизайте при него — рече Гарса и тупна сърдечно бригадира им по гърба.

Без повече да се бавят работниците запристъпяха в клетката. Гарса можеше да остане — в крайна сметка би могъл да ръководи операцията по-добре от наблюдателния пункт в края на мостчето — ала реши, че това не му приличаше. Качи се в клетката и дръпна плъзгащата се врата.

— И вие ли към търбуха на звяра, мистър Гарса? — рече един от мъжете.

— Ще трябва да пазя дебелите ви задници.

Слязоха до дъното на танка, където напряко на ридерса на кила бяха подредени метални греди, които оформяха своеобразен под. Подпорните греди на шейната бяха разположени във всички посоки и разпределяха тежестта на метеорита към всички ъгли на корпуса. Следвайки схемата на заварките, хората се разпръснаха, прескачаха подпорите и изчезваха в сложната решетка, която обграждаше метеорита. Не след дълго всички заеха местата си, ала тишината в танка продължи още дълго време; сякаш след като вече бяха слезли до скалата, никой не искаше да започне пръв. А след това в полумрака с лек пукот се появиха ярки точици светлина, която хвърляше разлудели се сенки — заварчиците се заловиха за работа.

Гарса провери списъка със задачите им и главната схема, доволен, че всички вършеха онова, което им бе наредено. Чуваше се тихият съскащ хор на апаратите — заварчиците „захапаха“ конструкцията в невралгичните й точки. Огледа ги един по един. Малко вероятно беше някой каубой да посмее да приближи твърде много до скалата, ала въпреки това искаше да се увери сам в това. Чуваше някъде в далечината тупкането на капки отгоре. Като потърси лениво източника на теча, погледът му пробяга по надлъжните греди, които се издигаха на двайсет метра височина до горната част на танка, оребрен като метална катедрала. След това сведе поглед към подпорните греди на дъното. Стоманените листи на корпуса бяха мокри. Беше естествено — всички кораби поемаха вода в сантините. Чуваше отмерения тътен на вълната около кораба, усещаше лекото, бавно клатене. Помисли си за трите слоя метални листи, които лежаха между него и бездънния океан. Мисълта беше обезпокоителна и той се извърна, като отново погледна метеорита, положен в паяжината на затвора си.

Макар тук, долу, той да изглеждаше по-внушителен, огромният танк сякаш смаляваше размерите му. И той отново се опита да побере в ума си как нещо с такива малки размер можеше да тежи толкова много. Пет айфелови кули, натъпкани в седемметров метеорит. Заоблена камениста повърхност. Без дупки като обичайните метеорити. Поразителен, почти неописуем цвят. Много би му се искало да подари на приятелката си пръстен, направен от тази материя. Ала сетне мисълта му светкавично прескочи към парчетата, които бяха останали от мъжа на име Тимер, подредени в командната барака на острова. Не, никакъв пръстен.

Погледна часовника си. Петнайсет минути. Работата трябваше да им отнеме двайсет и пет.

— Как върви? — извика на бригадира.

— Почти свършваме — извика онзи в отговор и гласът му отекна, изкривен в големия танк.

Гарса се отдръпна и зачака, усетил, че люлеенето на кораба се бе засилило. Във въздуха се носеше силен мирис на изгорена стомана, на волфрам и титан.

Най-сетне работата завърши и заварчиците един по един започнаха да изгасят апаратите си. Гарса кимна. Двайсет и две минути: не беше лошо постижение. Оставаха само няколко по-сложни заварки и щяха да свършат. Рошфор бе проектирал нещата така, че да минат с минимум такива заварки. Когато бе възможно, той предпочиташе нещата да бъдат опростени. Така възможността да поддадат бе по-малка. Може и да беше педант, но бе дяволски добър инженер. Корабът се заклати отново и Гарса въздъхна, би му се искало Рошфор да можеше да види как планът му се превръща в реалност в този танк. На почти всеки етап някой загиваше. Беше като една малка война; и най-добре беше човек да не се сприятелява с много хора.

Усети, че корабът продължава да се накланя. „Тази ще е голяма вълна“, помисли си той. Чу слаби изскърцвания, придружени от метални стонове.

— Дръжте се здраво! — извика той на екипа, докато се обръщаше и сграбчваше перилата на асансьора за опора. Кренът на кораба се увеличаваше — още и още.

След това Гарса се озова по гръб на пода в пълен мрак. Цялото тяло го болеше. Как бе попаднал там? Може би преди минута или час; нямаше как да разбере. Виеше му се свят: имаше експлозия, някой пищеше — ужасен писък — във въздуха се появи силен мирис на озон, на изгорен метал, примесен с лъх на пушек от изгоряло дърво. Нещо топло и лепкаво покриваше лицето му, а болката туптеше в синхрон с биенето на сърцето му. Ала след това всичко започна да избледнява, да се отдалечава, и скоро той отново потъна в сън.