Дъглас Престън - Черен лед

Команданте Валенар се взираше в мрака на нощта около нос Хорн, стиснал здраво машинния телграф, разкрачен, за да пази равновесие при силното люлеене на кораба. Беше пределно ясно какво бе станало… и защо.

Той прогони гнева от съзнанието си и се съсредоточи върху изчисленията, които правеше на ум. При шейсетвъзловия пантеонеро голямата парусност на разрушителя щеше да причини дрейф със скорост два възла; като прибави дрейфа към източното течение със скорост два възла, разполагаше с един час преди корабът да бъде изхвърлен на рифовете около Исла Десеит.

Усети напрегнатото мълчание на офицерите зад гърба си. Очакваха командата му за напускане на кораба. Но щяха да останат разочаровани.

Валенар пое дъх, запази самообладание, благодарение на желязната си воля. Когато заговори на събралите се офицери, гласът му бе равен, без да трепне:

— Оценка на повредите, господин Сантандер.

— Трудно е да се каже, команданте. Изглежда и двата винта са повредени. Рулят също е засегнат, но е в действие. Няма доклади за повреди в корпуса. Но корабът е лишен от ход и управление. Ние сме напълно неподвижни във водата, сър.

— Спуснете двама водолази. Да докладват по-точно за повредите на винтовете.

Заповедта бе посрещната с дълбоко мълчание. Валенар се обърна много бавно и огледа събралите се офицери.

— Сър, спускането на хора зад борда в това море ще е равносилно на смърт — заяви вахтеният офицер.

Валенар го изгледа свирепо. За разлика от останалите Сантандер бе нов в екипажа: беше прекарал само шест месеца тук, на края на света.

— Да — каза Валенар. — Разбирам проблема. Не можем да си го позволим.

Офицерът се усмихна.

— Спуснете екип от шестима души. По този начин поне един ще оцелее, за да изпълни задачата.

— Слушам, сър — отвърна вахтеният офицер.

— В хамбар С на десния борд има голям дървен сандък, с надпис „Боеприпаси 40-мм“. В него има резервен винт.

Валенар бе подготвен за всякакви извънредни ситуации, включително и загуба на винтовете. Да се крият резервни части на борда бе добър начин да заобикаля корумпираните чиновници във военната корабостроителница в Пунта Аренас.

— След като бъде установена повредата, ще изрежете от резервния винт онези части, които ще бъдат необходими за ремонта. Водолазите ще заварят тези секции към повредените винтове и ще получим ход. След по-малко от шейсет минути ще бъдем върху плитчините на Исла Десеит. Заповед за напускане на кораба няма да има. Или ще ми дадете ход, или всички ще си отидат ведно с кораба.

— Слушам, сър — отвърна шепнешком вахтеният офицер.

Израженията на останалите офицери издаваха какво мислеха за този отчаян план. Валенар не им обърна внимание. Не го интересуваше какво мислят те: искаше единствено да му се подчиняват. И те го правеха, поне засега.

Мануел Гарса стоеше на тясното метално мостче и се взираше надолу, към голямата червена скала, която лежеше под краката му. От тази височина тя изглеждаше почти малка: екзотично „яйце“, сгушено в гнездо от стомана и дърво. Паяжината, която го обгръщаше, бе красиво изпълнение: дяволски красиво даже, може би най-хубавото нещо, което бе направил през живота си. Да се съчетае бруталната сила с часовникарската точност, бе удивително трудно — предизвикателство, което само човек като Джийн Рошфор можеше да оцени. Гарса изпита съжаление, че Рошфор го нямаше, за да го види; красивите инженерни решения бяха сред малкото неща, които предизвикваха едва забележима усмивка върху сипаничавото му лице.

Екипът заварчици го следваше по тунела за достъп и сега хората излизаха от люка върху мостчето, като тежко трополяха с гумените си ботуши. Бяха колоритна банда: в жълти костюми и ръкавици, всеки със своя заваръчен апарат, боядисан в червено.

— Знаете задачите си — рече Гарса. — Знаете какво трябва да правите. Трябва да укрепим този кучи син на мястото му и трябва да го сторим, преди морето да се е развълнувало още по-силно.

Бригадирът им козирува на шега. Всички изглеждаха в приповдигнато настроение; метеоритът беше в хамбара, чилийският разрушител бе изчезнал от картинката, а те бяха на път за дома.

— А, и още нещо. Опитвайте се да не го докосвате.

Мъжете се разсмяха на шегичката. Някой се измайтапи, че Тимер получил начално ускорение в задника и че щял да бъде изпратен у дома по пощата в оловен контейнер. Никой обаче не тръгваше към асансьорната клетка, която водеше до дъното на танка. Гарса видя, че въпреки шегите и доброто настроение, сред тях цареше нервност. Метеоритът бе прибран на безопасно място в „Ролвааг“, но не бе изгубил и на йота способността си да внушава страх.