Фейрене Престън - Сребърни чудеса

— Как го почистваш?

Смехът му, нисък и гърлен, отекна в стаята и ускори пулса на Тринити. Чейс се смееше толкова рядко, че когато наистина го правеше, смехът му трябваше да се съхрани като рядко съкровище. Той я притегли към себе си:

— Никой, освен теб, Тринити — Ан Уорънтън, не би помислил да зададе такъв въпрос.

— От чисто практически интерес.

— Моята служба по чистотата — увери я той — сигурно не смята, че е трудно, защото никога не са се оплаквали.

— Служба по чистотата? Ти наричаш хората, които ти чистят апартамента, „служба по чистотата“? Колко безлично! Дори не им знаеш имената. Ако имаш прислужница, можеш поне името й да знаеш. Някой ден може да й налетиш и да попиташ…

— Млъкни, Тринити! — любезно я посъветва Чейс.

Той я вдигна и заедно с нея се тръшна на леглото.

— Какво правиш? — изненадано извика тя.

— Ще ти покажа, мило мое красиво и диво създание, какви са предимствата да имаш огледало на тавана — осведоми я той и се наведе над нея. Започна да търка устни в нейните напред-назад, докато накрая тя сама посегна и хвана главата му, за да притисне устни в неговите. Целувката бе страстна и продължителна и по тялото й плъзна топлина, която я обля чак до пръстите на краката.

Чейс разкопча блузата й и я съблече. Тринити не се възпротиви. Той прокара длан по гърдите й и те се втвърдиха, пулсиращи от желание да ги целуне. Но той не го направи. Вместо това, без да откъсва очи от Тринити, той разкопча ризата си и я свали. После, полугол, легна нежно върху нея.

Тринити безпомощно изстена от удоволствие.

Като осъзна, че от гърлото й излизат приглушени вопли на удоволствие и че се извива подканващо като дъга под Чейс, Тринити си каза, че трябва да спре.

— Чейс… не…

Той се отдръпна от нея, но продължи да гали нежно гърдите й.

— Погледни към тавана — тихо й нареди той. — Виждаш ли как ръката ми те гали и как тялото ти се стреми към моето.

Тринити не се сдържа и погледна към огледалото над тях. Двамата представляваха вълнуваща еротична гледка. Усети, че Чейс я наблюдаваше. Той се подпря на лакът, преметна единия си крак върху нейните и се сгуши до нея.

— Виждаш ли как пръстите ми пълзят по кожата ти и стигат до гърдите ти? — Изкусителният му кадифен глас сякаш нежно я обгръщаше. — Усещаш ли докосването ми под лъжичката си, докато гледаш ръката ми?

— Чейс… — задъхано изрече Тринити. Искаше да протестира, но вместо това се получи мъчителен шепот.

— Усещам как тялото ти трепери под ръката ми, Тринити. То откликва на моето, както на никое друго, признай.

— Не — изстена Тринити.

Той продължи да й въздейства коварно.

— Представи си как бихме изглеждали съвсем голи, красотата на гъвкавото ти тяло и силата на моето.

— Чейс… недей!

Той галеше гърдите й с пръстите си. Тринити полудяваше от желание. Беше невъзможно да отрече.

— Отначало ще започна бавно, докато поискаш…

— Спри… — извика тя.

— А после движенията ми ще бъдат бързи…

Тринити дишаше учестено, но не можеше да откъсне очи от огледалото, което така добре ги отразяваше. Той продължаваше настойчиво.

— Виждаш ли, усещаш ли?

Разбира се, че усещаше и че виждаше, но със сигурност знаеше, че повече не може да издържи.

Пронизителният звън на телефона в някоя от другите стаи отвлече вниманието на Тринити, като й предостави нужната възможност. Тя се претърколи под ръката му и грабна блузата си. Притиснала я до гърдите си, задъхано попита:

— Какво се опитваше да направиш с мен?

Чейс седна и спокойно посегна към ризата си.

— Същото, което ти правиш с мен — отговори резервирано той. — Да те подлудя от желание.

— Обеща, че…

— Нищо не съм обещавал — категорично заяви той. Очите му отново излъчваха ледена студенина, а гласът му я проряза като току-що наточен нож. — Това, което казах, бе, че няма да се опитвам да те вкарам насила в леглото си, поне за известно време. — Той стана и облече ризата си. — И не съм се опитвал.

— А това, което току-що се случи? Как ще го наречеш?

— Не съм те молил за позволение да правим любов, нали? — почти безразлично каза той.

— Не беше нужно. Кадифеният ти глас рисуваше такива еротични картини в съзнанието ми, че те бяха повече от достатъчни, за да пламне въображението ми. Скоро няма да ме хванеш насаме.

Той едва се усмихна, но очите му блеснаха закачливо.

— Чудесно. Ако настояваш, ще те заведа да вечеряме сред тълпа от хора.

И през почивните дни той направи точно това.