Фейрене Престън - Сребърни чудеса

— Ти си добра майка.

Тихата забележка прозвуча точно зад гърба й. Тринити изхълца и се обърна инстинктивно.

— Чейс! Боже мой, уплаши ме.

— Не съм дошъл крадешком — усмихна се той. — Просто се забавлявах да те наблюдавам как се занимаваш с децата.

— Не чух колата. Откъде дойде?

— Дотичах от къщи.

— Дотича! — възкликна шеговито тя. — Искаш да кажеш, че си използвал двата си крака. Какво се е случило? Да не се е развалило ламборгинито? Или свърши бензинът на линкълна? Предполагам, че кадилакът е още в Далас, нали, но би могъл да долетиш с хеликоптера.

— Тринити — предупреди я Чейс, — не започвай!

— Е, наистина, Чейс, можеше да дойдеш тук за минутка. Помисли само колко време щеше да си спестиш.

— Добре, добре. Печелиш точка. — Той се засмя. — Мислиш, че преувеличавам, когато става въпрос за транспорт. Но аз го правя бързо и безопасно и със сигурност много по-добре, отколкото ти с тази развалина, която караш.

Тринити не можеше да спори по този въпрос. Той беше напълно прав. Но беше вече изплатила колата си, а не можеше да си позволи нова. Освен това денят бе прекалено хубав, за да спори за каквото и да е било.

Чейс носеше сиво-черна грейка, бе леко изпотен, но изглеждаше възбуждащо здрав и жизнен. Сребристата му коса беше разчорлена, а сините му очи я обгръщаха с топлина.

— Мамче, мамче! — Тя се обърна и видя, че Стефани и Трей бяха дошли при тях. — Трябва ни Антъни! Трябва ни!

Тринити се засмя на преувеличението на дъщеря си.

— Защо, мила?

Отговори Трей:

— Трябва ни някой, когото да заровим в листата.

— Защо не се редувате — първо единия, после другия?

— Не е интересно — запротестира Трей, сложил топчестите си ръчички на кръста, явно убеден, че леля му Тринити не разбира напълно положението. — Искаме да го направим заедно.

— О! — Тя се позамисли над последната дума, а после се обърна към Чейс, като едва се сдържаше да не се засмее: — Сигурна съм, че господин Колфакс с удоволствие ще поиграе с вас и ще ви позволи да го покриете с листа.

Децата изпискаха от удоволствие.

— Наистина ли? Наистина ли? — Те започнаха да обикалят в кръг около двамата. — Хайде! Хайде!

Лицето на Чейс се изкриви в привидно възмущение:

— Някой ден, съвсем скоро, Тринити — Ан Уорънтън, аз ще… — закани се той и размаха ръце.

— Да, господин Колфакс? — невинно запита тя и в същото време го стисна за ръката и го придърпа до най-близката купчина листа.

След около час Тринити се строполи изтощена до могилата от листа, която представляваше проснатият Чейс. Той се беше държал изненадващо естествено с двете деца, бе играл като равен с тях и тя бе изпълнена със задоволство.

— Къде отидоха децата? — попита го задъхана.

— Вероятно тръгнаха да си търсят нова жертва, която да тормозят — каза многострадално Чейс.

— Идиот! — Тя се гушна в него с глава на рамото му. Защо не можеха да бъдат така спокойни винаги? Защо бе това напрежение между тях? — Между другото защо дойде? Да не си останал без другарчета в игрите у вас?

— Това е проблемът! — нацупи се Чейс. — Ти отказваш дори да дойдеш там отново, а Магнус не е забавна компания. Той винаги ме поощрява по възможно най-учтивия начин, разбира се, или да отида да потичам, за да забравя разочарованието си, или да отлетя обратно в Далас. Всъщност намекна, че напоследък трудно живее с мен.

— Е, това не го разбирам наистина.

— Тихо, Тринити! Дойдох, за да ти кажа, че има един официален прием, на който искам да отидем утре вечер.

— Нищо ново под слънцето — оплака се Тринити отегчено, вгледана в балдахина от листа над главите им. — Тези хора в Далас водят такъв напрегнат светски живот, че се чудя как намират време да правят пари.

— И на мен, както и на теб, това не ми харесва — увери я Чейс, — но то донякъде е необходимо. Именно на такива приеми сключих няколко от най-големите си сделки. — Той се обърна към нея и дъхът му погъделичка ухото й.

— Но само кажи и ще си останем у дома, утре вечер… сами… пред бумтящ огън.

Езикът му бе започнал да рисува кръгове в ухото й.

— Ще отидем! — решително заяви Тринити, скочи и хукна да търси Трей и Стефани.

Това споразумение, което спазваха през последните няколко седмици, не можеше да продължава вечно, разбира се. Рано или късно щеше да настъпи моментът, в който трябваше да се вземат някакви решения. И двамата знаеха това много добре.

На другата вечер Тринити облече дълга зеленикава рокля от истински копринен шифон, която бе скроила веревно и превърнала в истинско полинезийско „паро“. Платът бе подарък от Лари и Сиси и беше изискано впечатляващ. Поради ефирността му и кройката беше невъзможно да носи нещо отдолу, без да прозира, затова реши да сложи само бикини и високи обувки с позлатени каишки.