Фейрене Престън - Сребърни чудеса

До Далас пътуваха сред изумителния лукс на реактивния хеликоптер, който Чейс използваше толкова често, колкото Тринити колата си.

Тъй като пилотираше самият Чейс, Тринити седеше отпред до него и наблюдаваше наоколо, докато той караше хеликоптера със същата увереност и вещина, с която бе карал ламборгинито. В кабината беше така тихо, че можеха да разговарят, без да викат и без да използват слушалки. Това промени погрешното схващане, което Тринити си бе изградила за хеликоптерите. Но пък знаеше, че това не е обикновен хеликоптер.

От момента, в който изкачи стъпалата и стъпи на плюшения килим, Тринити разбра, че влиза в един свят на власт и богатство, където най-важно беше времето за пътуване да се съкрати максимално, но да се съчетае с лукс и удобство, а парите не бяха от значение.

Зад кабината на пилота имаше пет седалки, облечени в тъмночервена кожа, поставени в кръг, сякаш се намираха в някой клуб. Имаше безжичен радиотелефон, индивидуални регулатори на температурата, специално барче, флуоресцентно осветление и прозорци от тъмно стъкло — всичко, което можеше да се купи с пари за удобство на пътника.

Със сто и петдесет мили в час те стигнаха Лав Фийлд след четиридесет и пет минути.

— Това е по-добро, отколкото да се справяш с оживеното движение по пътищата — каза Чейс, като кацнаха, и Тринити трябваше да се съгласи с него.

Качиха се в син кадилак, който бе паркиран на летището за тях. Отидоха до стадион „Тексас“, където имаше специално място за паркиране, оградено с въжета. Чейс представи някаква карта на униформения служител и той им позволи да паркират много близо до входа. С асансьор стигнаха до първата площадка с ложи.

Дълъг, постлан с килими коридор водеше към тях и въпреки че играта бе започнала, все още влизаха и излизаха хора. Някои поздравиха Чейс, но той почти не им обърна внимание, а само леко кимна и отведе Тринити до врата с някакъв номер.

Въведе я в дълга и тясна ложа на две нива. На по-ниското имаше столове, наредени покрай прозореца за наблюдаване на играта. По-високото ниво беше и по-широко и имаше напълно зареден бар, столове и кушетка. В средата безупречно подредена маса с ленена покривка ги очакваше за вечеря.

Осветлението в ложата беше слабо, но погледът на Тринити бе привлечен от огромно стъкло, покриващо откритото пространство, което гледаше към игрището. Тя знаеше, че в другите ложи няма такова осветление и се засмя.

— Мисля, че Лари беше прав. Ти си по-голям тексасец от тексасците. Как успя да закупиш една от тези ложи, и то на трийсет и, пет метра височина.

— Не знаеше ли, че с достатъчно пари и умения човек може да притежава и света? Не беше проблем за мен да получа тази ложа, уверявам те.

— Не било проблем! Чух, че струват милиони, ако имаш късмет да получиш възможност да я купиш. Те са знак за високо обществено положение.

Устата му присмехулно се изкриви.

— И въпреки това сериозно се съмнявам, че си впечатлена.

— Затова ли ме доведе тук? За да ме впечатлиш?

— Може би — уклончиво отвърна той.

Беше облечен в зелени вълнени панталони и красиво спортно сако рибена кост, с лек пуловер. Не беше честно! Този мъж бе просто убийствено сексапилен. Денем можеше да се смее на любезните му ходове, но нощем, след като я изпратеше вкъщи, тя често плачеше, защото тялото й изпитваше болезнена необходимост от неговото. Тринити се отърси от обезпокоителните си мисли.

На овалния стадион пред тях се завихряше феерия от багри и какофония от гърмящи звуци, които пулсираха в говорителите, вградени в стената.

— Защо си поставил стъклена преграда? Никой друг не го е направил.

Чейс отиде до някакво командно табло и натисна две копчета. Звукът изведнъж изчезна.

— Обичам своето уединение.

Тази вечер, на интимната светлина на свещите и под звуците на нежна музика, те вечеряха сред крещяща тълпа от шейсет и пет хиляди човека в пълна усамотеност.

Беше златен есенен ден и Тринити правеше неохотно опити да събере с греблото шумата, накапала по моравата пред къщата. Тя предпочиташе да остави красивите есенни багри, които природата мъдро бе сътворила, по местата им. Обаче Трей прекарваше следобеда с нея и Стефани и тя събираше листата на купчина заради тях.

— Добре, кой е следващият? — Тринити се огледа и откри, че Трей преценяваше да се приземи точно в средата на една купчина листа. Стефани го последва и скоро двете деца се търкаляха в листата и пищяха от удоволствие.