Дъглас Престън - Маршрут 666

Сноу провери регулатора и въздушните клапани, след което прокара длани по плътно прилепналия неопренов костюм. Всичко бе наред, точно както и при последната проверка, извършена преди шейсет секунди.

— Още пет минути — каза Сержанта и намали скоростта наполовина.

— А бе, направо чудничко, няма що! — чу се гласът на Фернандес през боботенето на големия дизел.

Никой друг не се обади. Сноу отдавна беше забелязал, че с наближаването на обекта празните приказки секват.

Хвърли поглед над кърмата към украсения с пенливи гребенчета кафяв клин във водите на река Харлем, изоран от витлото. Тук тя бе широка, а ленивите й талази бавно се стелеха в сивата мараня на августовското утро. Обърна се към брега и сбърчи чело, защото гумената яка на костюма ожули врата му. Там се извисяваха жилищни блокове с избити стъкла на прозорците. Призрачни скелети на изоставени складове и заводски халета. Пуста детска площадка. Но не, не съвсем пуста: на ръждясала тръбна конструкция се люлееше дребничка детска фигура.

— Сложи ли си памперса, шампионе? — разнесе се отново гласът на Фернандес.

Сноу подръпна ръбовете на ръкавиците, без да откъсва поглед от брега.

— Последният аджамия съвсем се осра — продължи Фернандес. — Боже, каква картинка беше! На връщане го оставихме да се проветрява на палубата чак до базата. А това стана при остров Либърти — едно райско кътче в сравнение с Клоаката.

— Затваряй си плювалника, Фернандес — мило се намеси Сержанта.

Сноу продължи да гледа над кърмата. Голямата му грешка беше, когато при прехвърлянето от редовен щат в леководолазната служба на нюйоркското полицейско управление спомена, че е работил като водолазен инструктор на туристически кораб. Твърде късно разбра, че повечето членове на екипа имат зад гърба си дългогодишен стаж в полагане и обслужване на презокеански кабели и тръбопроводи, а също така и в поддръжката на петролни платформи в открито море. В техните очи водолази като него не бяха нещо повече от глезени, неизпипали занаята лигльовци, които търсят само чисти води и пясъчно дъно. Изразител на това мнение беше Фернандес, който не пропускаше случай да му го напомни.

Катерът се наклони към щирборда, подчинявайки се на ръцете на Сержанта, които го насочиха към брега. Приближиха се към изоставен жилищен комплекс отвъд тясната плажна ивица, скоростта още намаля. Пред очите им изведнъж изникна иззидан с кафяви тухли тунел, който нарушаваше сивата монотонност на огромните бетонни фасади. Сержанта насочи носа към него, светлината рязко премина в сумрак. Сноу сбърчи нос от неописуемата смрад на разплисканата застояла повърхност. Очите му се напълниха със сълзи, гърдите му се задръстиха. Изправен на носа, Фернандес му хвърли злорад поглед. На тениската му под разкопчания цип на неопрена беше изписан неофициалния девиз на полицейските водолази: „Гмуркаме се в лайна, за да търсим мърша“. Но в случая ставаше въпрос не за мърша, а за голям, добре опакован пакет хероин, изхвърлен от железопътния мост над канала „Хумболт“.

От двете страни на тясната водна ивица се виждаха дългите редици на бетонните пристани. Под шарената сянка на моста ги чакаше полицейски катер с боботещ на празни обороти двигател. На палубата имаше само двама души: кормчията и едър, рано оплешивял мъж с непромокаем костюм от полиестер, който висеше като чувал. Той изплю в канала овлажнялата пура, която стискаше между зъбите си, подръпна долната част на костюма и махна с ръка за поздрав.

— Я, кой бил тук — промърмори Сержанта.

— Лейтенант Дагоста — обади се един от водолазите. — Значи работата е сериозна!

— Когато са гръмнали ченге, винаги е сериозна — мрачно отвърна Сержанта, изключи двигателя и се изравни с другия плавателен съд. Дагоста прекрачи борда, катерът леко се разклати. Водата тихо плисна и се оттегли, върху страничния борд остана мазна зеленикава следа.

— Добрутро — поздрави лейтенантът. Под нарязаната сянка на моста червендалестото му лице сякаш принадлежеше на някакво странно пещерно създание, прекарало живота си в мрак.