Фейрене Престън - Сребърни чудеса

Тринити никога не се опитваше да блесне сред жените на тези официални приеми. Нямаше нито средствата, нито желанието за това. Но нейните семпли, понякога саморъчно направени дрехи винаги привличаха възхитени погледи и комплименти, а тази вечер не беше изключение.

Тринити се разхождаше из голямата зала, роклята изкусително се полюляваше и подчертаваше линията на едрия й изправен бюст. Цепката отпред, която стигаше на височината на бедрата, показваше дългите й крака със златистокафяв загар.

През последните седмици тя се беше запознала с много от познатите и приятелите на Чейс. Повечето от тях бяха открити и доброжелателни хора, които случайно бяха забогатели, и Тринити лесно намираше какво да говори с тях. Тя отстояваше позициите си, независимо на каква тема говореха, а Чейс обикновено я подкрепяше.

Единственият признак, че не бе забравил кого бе довел със себе си, бяха очите му. Напрегнат и замислен, сините му очи следяха всеки неин жест или дихание, наблюдаваха всяко потрепване на коприната с цвят на нефрит.

Тринити се спря в единия ъгъл да поговори с възрастна двойка, към която особено се бе привързала. Те имаха много внуци и двамата показваха особен интерес към обясненията на Тринити за изработката на юргана, върху който работеше в момента. Тя въодушевено рисуваше шарките му във въздуха, когато Чейс стисна здраво ръката й под мишница.

— Извинете ни, Кловис, Хектор. Ние двамата трябва да тръгваме вече.

Бързината, с която той я изведе навън, а после с асансьора до подземния гараж, беше зашеметяваща.

— Чейс! Защо, за бога, направи това? Кловис и Хектор тъкмо щяха да ми поръчат юрган.

— По дяволите, Тринити! Този човек е председател на управителния съвет на една от най-големите тексаски банки. Освен това не е необходимо да шиеш юргани, за да си изкарваш прехраната.

— Нямам никаква представа за какво говориш, Чейс. Казвала съм ти колко добре ми идват тези допълнителни приходи.

— Ще говорим за това, когато стигнем у дома.

Неговата сърдита заповед я накара да мълчи по пътя за „дома“, който се оказа неговият апартамент.

Там Тринити отиде и седна на дивана, след което поклати отрицателно глава в отговор на неговото нервно: „Нещо за пиене?“

Чейс отпи голяма глътка скоч и остави чашата. Обърна се и бавно тръгна към нея. Спря на две-три крачки разстояние. Мушнал ръце в джобовете на черния си смокинг, той гледаше замислено Тринити.

Най-сетне, тихо и сдържано, започна:

— Нито едно от нещата, които извърших през последните седмици, не те впечатли ни най-малко, нали?

Тринити не отговори. Усети интуитивно, че това бе риторичен въпрос. Изчака, без да отмести яснозелените си очи от него.

— Отказваш подаръците ми. По дяволите! Отказваш половината цветя, които ти изпращам. — Чейс започна да крачи напред-назад пред нея. Обвинителните му думи режеха въздуха и я пробождаха в сърцето. — Живееш в стопанството сама, без ничия помощ, едва изкарваш прехраната си и въпреки това отхвърляш всичко, което се опитвам да ти дам. Водя те в най-скъпите ресторанти, на най-изтънчените вечери, на най-новите места и ти не само успяваш да се внедриш сред хората, но караш най-богатите в тази област да правят каквото поискаш.

Чейс спря на място и я погледна с пронизващ поглед.

— И си също толкова далеч от леглото ми, колкото беше преди седмици.

Той пое дълбоко въздух, без да откъсва очи от нея, и сякаш внимателно подбра следващите си думи:

— Желая те повече от всякога, Тринити, и искам да ти прехвърля голяма сума, достатъчна да те направи независима до края на живота ти, ако се върнеш при мен. Парите могат да бъдат, в каквато сметка пожелаеш най-късно до утре на обяд.

Тринити скочи от дивана и бързо отиде до огромния прозорец. Великолепният изглед със светлините на нощния Далас се замъгли пред очите й. Знаеше, че в стаята се поддържа умерена температура, но изведнъж усети студ, истински пронизваш студ. Започна да търка раменете си с ръце, за да се постопли, и чу стъпките на Чейс зад себе си. Спря нервните си движения и зачака следващия му удар.

— Тринити? — Гласът му бе измамно нежен. Той я обърна с лице към себе си. — Имам голяма власт и още по-голямо богатство. Ела при мен и ти обещавам, че ще използвам и двете, за да те направя щастлива.

Отначало Тринити не беше сигурна дали ще може да говори. Сълзите съвсем я бяха задавили. Сълзи, причинени от огромна скрита болка. Когато най-сетне проговори, гласът й беше неузнаваем. Беше толкова напрегната, че почти изграчи: